Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Ако това ще те успокои, възможно е смъртта му да е съвпадение… той беше страхотно мил човек, но все пак бе натрупал някой и друг излишен килограм…
— Може и да си права. — Нямах намерение да споря, макар и да бях сигурен, че греши. — Скоро ще се чуем отново.
— Добре. — Тя се поколеба. — Пази се, Еди.
— Ти също. Довечера заключи вратите и включи алармата.
— Винаги го правя.
Тя затвори. Отвън прибоят разговаряше с нощта. Дясната ръка ме засърбя. Помислих си: „Ако можех да се добера до теб, отново бих те отрязал. Донякъде за да не причиняваш повече неприятности, но най-вече за да млъкнеш.“
Но естествено проблемът е беше в ампутираната ми ръка; проблемът беше в едно същество с женски образ, загърнато в червена мантия, което ме използваше като дъска за спиритически сеанси.
— Какво е станало? — попита Уайърман. — Не ни дръж в напрежение, muchacho.
— Кеймън — отвърнах. — Сърдечен пристъп. Мъртъв е.
Замислих се за всички онези картини, намиращи се в галерията. Всички онези продадени картини. Там не представляваха опасност (засега), ала както е известно, когато парите говорят, и боговете мълчат. Не беше поредният мъжки закон, а шибаната американска действителност.
— Хайде, Едгар. — Джак пристъпи към вратата. — Ще ви откарам до вас и после ще ви върна обратно.
XIV
Не мога да кажа, че малкото ни пътешествие до „Розовата грамада“ беше безметежно (докато бяхме там, не изпусках сребърния свещник), но пък не бе изпълнено с неприятни събития. Не чухме нищо освен възбудените гласове на раковините под къщата. Сложих рисунките в кошницата за пикник, Джак я взе и я отнесе долу. През цялото време прикривах гърба му, а когато излязохме от вилата, заключих входната врата. Не че имаше някаква полза…
По пътя към „Двореца“ ме осени една мисъл… или по-скоро би трябвало да кажа, че тя се завърна. Бях оставил цифровия си Никон в „Розовата грамада“, ала не ми се искаше да се връщаме, затова…
— Джак, имаш ли фотоапарат „Полароид“?
— Да — кимна той. — Както казва баща ми, може да е стар, но си работи. Защо?
— Утре, когато се върнеш, спри пред подемния мост от страната на Кейси Ки. И направи няколко снимки на птичките и яхтите, става ли?
— Добре…
— Щракни няколко пъти и самия мост, най-вече подемните му механизми.
— Защо? За какво са ви?
— Смятам да нарисувам моста без тях — отвърнах. — И да го направя веднага след сигнала, обявяващ, че мостът е вдигнат, за да пропусне някой плавателен съд. Не мисля, че двигателят и хидравличните цилиндри наистина ще изчезнат, но ако успея, ще го повредя до такава степен, че известно време никой няма да може да дойде тук. Или поне с кола.
— Ама вие сериозно ли? Вярвате, че ще можете да го извадите от строя?
— Като се има предвид колко често подемните механизми се повреждат от само себе си, няма да ми е никак трудно. — Загледах се в тъмната вода и се замислих за Том Райли, на когото трябваше да помогна. Том, който бе спасил живота на Пам със самоубийството си. — А сега повече от всичко ми се иска да си нарисувам спокоен сън.
Как да нарисуваме картина (IX)
Търсете картината вътре в картината. Навярно няма лесно да я откриете, но не забравяйте, че тя е винаги там. Пропуснете ли я, можете да пропуснете целия свят. Знам го по-добре от всеки друг, защото щом се вгледах в снимката на Карсън Джоунс и дъщеря си — Смайли и неговата Тиквичка, — си помислих, че знам какво търся, и пропуснах истината. Може би защото не му вярвах? Да, и това е забавното. Истината е, че не бих повярвал на никой мъж, дръзнал да пожелае за себе си моята скъпа, любима Илзе.
Преди да открия въпросната фотография, зърнах негова самостоятелна снимка, ала си казах, че тя няма да ми свърши работа — че ако искам да узная намеренията му спрямо дъщеря си, трябва да ги докосна като двойка с магическата си ръка.
И ето — вече правех предположения. Погрешни предположения.
Ако бях докоснал първата, ако наистина бях проучил внимателно първата — Карсън Джоунс с фланелка на „Минесота Туинс“, съвсем сам, — вероятно нещата щяха да са различни. Вероятно щях да усетя, че всъщност е безобиден. Почти съм сигурен. Обаче не обърнах внимание на тази снимка. И никога не се запитах защо, по дяволите, ако той наистина представляваше заплаха за нея, я бях нарисувал сама, загледана в носещите се по вълните топки за тенис.