Парижката Света Богородица

— За Франция! За Франция! Колете голтаците! На помощ, Шатопер! За превото! За превото!

Изненадани, скитниците се обърнаха с лице към врага.

Квазимодо не чу нищо, но видя извадените саби, факлите, върховете на пиките, цялата тази кавалерия, начело на която разпозна капитан Феб, видя объркването на скитниците и така се окуражи от тази неочаквана помощ, че изхвърли вън от църквата първите нападатели, които прескачаха вече балюстрадата.

Кралските войски пристигаха.

Скитниците проявиха сърцатост. Те се защищаваха отчаяно. Нападнати отстрани през улица „Сен Пиер о Бьо“ и в гръб откъм улица „Парви“, притиснати до „Света Богородица“, без да престанат да я атакуват и без Квазимодо да престане да я защищава, едновременно обсаждащи и обсадени, просяците изпаднаха в същото необикновено положение, в каквото се озова по-късно граф Анри д’Аркур по време на прословутата обсада на Торино през 1640 година, когато бе приклещен, както гласи надгробният му надпис: „Taurinum obsessor idemet obsessus“200, между савойския принц Тома, когото обсаждаше, и маркиз Дьо Леганез, който го бе блокирал.

Схватката беше ужасна. „На вълчо месо кучешки зъб“ — както казва Пиер Матийо. Кралските конници, сред които се подвизаваше смело Феб дьо Шатопер, не щадяха никого и ако не успееха да промушат някой нещастник, то поне го изпосичаха. Скитниците, зле въоръжени, хапеха, разпенени от ярост. Мъже, жени, деца се хвърляха зад конете и дори срещу гърдите им и се вкопчваха в тях като котки с нокти и зъби. Други хвърляха запалените си факли в лицата на стрелците. Трети мятаха железни куки на шиите на конниците, издърпваха ги към себе си и после ги разкъсваха.

Особено се набиваше в очи един от скитниците, въоръжен с огромна коса, с която прерязваше дълго време безнаказано краката на конете. Той беше страшен. Тананикайки с гъгнещ глас, ту отмяташе напред, ту дръпваше към себе си косата, като при, всеки замах наоколо му се образуваше широк кръг от срязани крайници. Бавно, спокойно, полюшвайки леко глава и дишайки равномерно като жътвар, който прави първите откоси в нивата си, той пробиваше по този начин път към сърцето на конницата. Това беше Клопен Труйфу. Един изстрел от аркебуза го повали:

Междувременно прозорците около площада се бяха отворили повторно. Чувайки бойните викове на кралските стрелци, съседите се намесиха в боя и от всички етажи върху скитниците заваляха куршуми. Площадът пред църквата се изпълни с гъст дим, прорязвай от проблясващите дула на оръжията. Из сумрака изплуваха смътно фасадата на „Света Богородица“ и олющеният Отел Дийо с няколко хлътнали лица на болни по прозорчетата на покрива му.

Най-сетне скитниците отстъпиха. Умората, липсата на добри оръжия, ужасът, предизвикан от ненадейното нападение, стрелбата от прозорците, бурният напор на кралските конници сломиха силите им. Те пробиха линията на нападателите и се разбягаха по всички посоки, оставяйки върху площада купища мъртъвци.