Камъкът на раздялата

Джосуа погледна за последно Найдел, после го мушна в ножницата, огледа хората си и каза:

— Горе главите. — Очите на принца изглеждаха странно ясни, а самият той — дори весел. — Смъртта не е враг. Бог е подготвил място за всички нас, сигурен съм в това. — Той тръгна към вратата, пазачите на Фиколмий я отвориха, наведоха копията си и го изведоха във фургонния град. Спътниците на принца го последваха.

Хладен ветрец духаше над полята като невидима ръка, която надипляше ливадите и звънтеше във въженцата на палатките. Ниските хълмове бяха на петна от пасящия добитък. Десетките мръсни деца, които тичаха между фургоните, зарязаха игрите си и последваха Джосуа и ескорта му.

Деорнот се вглеждаше в лицата на децата и на родителите им, които също идваха да се присъединят към набъбващата колона. Там, където мислеше, че ще срещне омраза или жажда за кръв, виждаше само нетърпеливо очакване — същото нетърпение, което бе виждал и като дете по лицата на братята и сестрите си, когато стражите на Върховния крал или пък някой шарен фургон на амбулантен търговец минаваха покрай имението им. Тези хора просто искаха малко разнообразие. Жалко само, че някой трябваше да умре — най-вероятно принцът, — за да го получат.

Златисти панделки плющяха навсякъде, като че ли бе голям празник. Пограничният тан седеше на столче пред вратата на фургона си. Още няколко окичени с бижута тритинги — други водачи на кланове, предположи Деорнот — седяха на земята до него. Няколко жени на различна възраст стояха малко по-отзад; една от тях бе Воршева. Дъщерята на пограничния тан вече не носеше парцалите, останали от дворцовата й рокля. Бяха я облекли в традиционен кланов костюм — вълнена рокля с качулка, тежък колан, обсипан с цветни камъчета, и лента през челото, която се завързваше зад качулката. За разлика от другите жени, чиито ленти бяха с тъмни цветове, Воршева носеше бяла панделка — което без съмнение означаваше булка за продан.

Докато Джосуа и спътниците му преминаваха през портата, принцът и Воршева се спогледаха. Джосуа направи знака на Дървото върху гърдите си, а после целуна ръката си и ги докосна. Воршева се извърна, може би за да прикрие сълзите си.

Фиколмий се изправи и заговори на тълпата, ту на Западния език, ту на диалекта на тритингите. Деорнот се промуши през копиеносците, които пазеха Джосуа, и застана до него.

— Ваше височество — тихо каза той, като постави ръка на рамото му. Принцът се сепна, все едно го бяха събудили от сън.

— А? Ти ли си?

— Исках да помоля за прошка, принце, преди… преди… каквото и да стане. Ти си най-добрият господар, който би могъл да си пожелае човек. Нямах право да ти говоря така вчера.

Джосуа се усмихна тъжно.

— Имаш, разбира се. Само ми се иска да имах повече време да помисля за нещата, които ми каза. Наистина напоследък бях прекалено самовглъбен. Ти просто ми го посочи като приятел.