Камъкът на раздялата

— Затворниците са си на мястото. Нито един от пазачите не е видял тази жена да излиза. Портата е залостена, а в оградата няма дупки.

— Зная — изръмжа Фиколмий, изгледа Гелое и бавно се усмихна. — Ела тук — заповяда той на Хотвиг и прошепна нещо в ухото му.

— Слушам — отвърна Хотвиг и хвърли нервен поглед към Гелое, преди пак да излезе.

— И така — каза Фиколмий и се ухили широко, при което се видяха кривите му зъби. — Ти мислиш, че трябва да освободя това куче, за да избяга. — Той срита Джосуа, без да обръща внимание на омразата в погледа на дъщеря си, и попита весело: — И какво ще стане, ако не го направя?

Гелое присви очи.

— Както ти казах, погранични тане — ставам опасен враг.

Фиколмий прихна:

— И какво ще ми направиш, след като казах на хората си да убият останалите затворници, ако не отида лично при тях до следващата смяна на караула, за да наредя друго? — Той се потупа доволно по корема. — Не се съмнявам, че имаш заклинания и магии, които могат да ме довършат, но сега оръжията ни са на гърлото на другия, нали така? — Утварт изръмжа, като че ли възбуден от образа.

— Ох, дано светът да бъде предпазен от такива като теб — отвратено каза Гелое. — Надявах се да те убедя да ни помогнеш, което щеше да бъде за твое собствено добро, както и за наше. — Тя поклати глава. — Сега, както казваш, ножовете ни са извадени. Кой знае дали може да се приберат без много смърт…

— Не се страхувам от заплахите ти — изръмжа Фиколмий.

Гелое се взря в него, а после погледна Джосуа, който все още седеше на пода и наблюдаваше всичко, което се случваше, със странно спокойствие. Накрая обърна погледа си към Утварт. Високият мъж се навъси, явно притеснен.

— Мисля, че все още има една услуга, която мога да ти направя, Фиколмий — каза тя.

— Нямам нужда от…

— Тишина! — извика Гелое. Пограничният тан млъкна, юмруците му се свиха и кървясалите му очи се изцъклиха. — Ти си на път да нарушиш собствените си закони, законите на Високите тритинги. Ще ти помогна да избегнеш това.

— Що за лудости говориш, дяволска жено? — побеснял викна той. — Аз съм господарят на клановете!

— Съветите на клановете не уважават като пограничен тан никой мъж, който е нарушил законите им — отвърна тя. — Зная това. Зная много неща.

Фиколмий замахна и блъсна от масичката един бокал, който издрънча в стената.

— Кой закон? Кажи ми кой закон или ще те удуша, та ако ще да ме изгориш на пепел!

— Законите за брачната цена и за сгодяването. — Гелое посочи Джосуа. — Ти искаш да убиеш този мъж, но той е сгоден за нея. Ако някой друг — тя посочи навъсения Утварт — иска да я вземе, трябва да се бие за нея. Не е ли вярно това, тане?

Фиколмий се ухили — огромна гранясала усмивка, която се разпростря по лицето му като петно.

— Ти сама се надхитри, натрапнице. Те не са сгодени. Джосуа призна това със собствената си уста. Не бих нарушил закон, ако го убия. Утварт е готов да плати брачната цена.