Камъкът на раздялата

Деорнот се взираше невярващо в подутото лице на принца.

— На сутринта ли!? — извика той високо и един от пазачите се намръщи. Тритингите, увити в дебели вълнени наметала, за да се предпазят от студа, не изглеждаха доволни от задачата си да пазят пленниците на ветровитото пасище. — Защо просто направо не те убият?

— Това е шанс — каза Джосуа и се закашля.

— Какъв шанс? — горчиво попита Деорнот. — Че еднорък мъж, пребит почти до смърт, ще успее да стане на сутринта и да надвие един гигант? Милостиви Ейдон, ако можех да пипна тази змия Фиколмий за гърлото…

Единственият отговор на Джосуа бе да изплюе кръв в калта.

— Принцът е прав — намеси се Гелое. — Всяко нещо е по-добре от нищо.

Магьосницата се бе върнала, за да се грижи за принца. Пазачите пъргаво бяха отстъпили, за да я пропуснат: слухът за силата й се бе разпространил в целия лагер. Дъщерята на Фиколмий не бе дошла с нея — Воршева бе заключена във фургона на баща си и все още плачеше от мъка и яд.

— Но ти си имала предимство — каза Деорнот на магьосницата. — Защо не удари? Защо му позволяваш да ни държи в плен?

Жълтите очи на Гелое проблеснаха на светлината от факлите.

— Нямах никакво предимство. Казах ти вече, сър Деорнот, че не мога да се бия с магия. Избягах от тази ограда, вярно е, но освен това всичко бе само блъф. А сега, ако можеш малко да замълчиш относно нещата, които не знаеш, ще използвам истинските си умения както трябва. — Тя насочи вниманието си към принца.

„И все пак как избяга?“ — не можа да не се зачуди Деорнот. В един миг се бе разхождала в сенките в другия край на пасището, а в следващия я нямаше.

Той поклати глава. Беше безполезно да се чуди, а и самият той напоследък бе съвсем безполезен. Докосна ръката на Джосуа и каза:

— Ако мога да помогна с нещо, принце, само кажи. — После погледна магьосницата. — Извинявам се за необмислените си думи, валада Гелое.

Тя изръмжа, че го е разбрала. Деорнот се изправи и се отдалечи.

Останалите седяха до другия огън — тритингите не бяха съвсем безмилостни и им бяха дали храсти и клонки. Не бяха безмилостни, помисли си Деорнот, но не бяха и глупави: това гориво можеше да им даде малко топлина, но не можеше да се използва като оръжие. Мисълта за оръжия го накара да се замисли. Той седна между Сангфугол и отец Странгиард и въздъхна:

— Лошо. Как може да се държат така с принц Джосуа?

Странгиард разпери ръце.

— Те са неуки варвари. Майко Елисия, знам, че всички хора са равни в очите на Бог, но това наистина е зверство! Искам да кажа, че дори и незнанието не е извинение за такова… — Той изсумтя раздразнено и спря.