Истината за случая Хари Куебърт

Боже, не мога да повярвам! Но защо е направил това?

- Не знам...

- Вие... смятате ли, че е замесен в убийството на Нола?

- На този стадий нищо не може да се изключи. Как са Джени и Тамара?

- Зле. Много зле! В шок са. Аз също. Това е истински кошмар! Кошмар!

Той, покрусен, седна на капака на колата.

- Какво има? - попита Гахалоуд, който разбра, че нещо не е наред.

-Сержант, от сутринта не спирам да мисля за... Тази история буди толкова спомени.

- Какви спомени?

Робърт Куин се интересуваше много от разследването. По онова време често виждах Джени и в неделя обядвах у родителите й. Той непрекъснато ми говореше за разследването.

- Мислех, че жена му непрекъснато е говорила за това.

- На масата да. Но щом пристигнех, бащата ми отваряше една бира на терасата и ме разпитваше. Имаме ли заподозрян? Имаме ли следи? След обяда ме изпращаше до колата и пак говорехме за същото. Едва се отървавах от него.

- Опитвате се да ми кажете нещо ли?

- Нищо не се опитвам. Но...

- Но какво?

Той бръкна в джоба на сакото си и извади една снимка.

- Тази сутрин намерих това в един семеен албум, който Джени държи вкъщи.

Снимката беше на Робърт Куин, застанал до черен шевролет „Монте Карло“, паркиран пред „Кларкс“. На гърба пишеше Орора, август 1975 г.

- Какво значи това? - недоумяваше Гахалоуд.

- Попитах Джени и тя ми каза, че през онова лято баща й искал да купи нова кола, но се колебаел за модела. Направил постъпки пред някои дистрибутори от областта и през няколко уикенда изпробвал различни модели.

- Сред които черен „Монте Карло“? - прекъсна го Гахалоуд.

- Именно - потвърди Травис.

- Искате да кажете, че в деня на изчезването на Нола Робърт Куин може да е карал тази кцла?

- Да.

Гахалоуд поглади с ръка косата си и поиска да задържи снимката.

- Травис - каза той после, - трябва да поговорим с Тамара и Джени. Вкъщи ли са?

- Да, разбира се. Елате. В дневната са.

Тамара и Джени се бяха проснали на едно канапе. Прекарахме повече от час в опити да ги накараме да говорят, но те бяха толкова шокирани, че не можеха да си съберат ума. Накрая между две ридания Тамара успя да си припомни предишната вечер. С Робърт вечеряли рано, после гледали телевизия.

Забелязахте ли нещо странно в поведението на съпруга ви? -попита Гахалоуд.

- Не... Всъщност да, много държеше да ме накара да изпия чаша чай. Аз не исках, а той повтаряше: „Пий, миличка, пий. Това е диуретичен чай, ще ти се отрази добре“. Накрая го изпих, проклетия чай. И заспах на канапето.

- Колко беше часът?

- Бих казала, около двайсет и три.

- И после?

- После черна дупка. Спала съм като пън. Когато се събудих, беше седем и половина сутринта. Бях все така на канапето и на вратата ми чукаха полицаи.

- Госпожо Куин, вярно ли е, че съпругът ви е смятал да купи шевролет „Монте Карло“?