Лейди Полунощ [bg]

Той млъкна, по лицето му пробяга ужас.

- Макар че какво? - попита Ема. Сърцето й се блъскаше в гърдите. - Макар че какво, Джулиън?

Той поклати глава. Косата й се бе измъкнала от опашката и се развяваше около лицето й, ярки светли кичури, подхванати от вятъра. Той се пресегна, за да прибере един зад ухото й; приличаше на човек, попаднал в сън, мъчещ се да се събуди.

- Няма значение.

- Обичаш ли ме? - Гласът й бе шепот.

Джулиън нави кичур от косата й около пръста си, сребърно-златна халка.

- Какво значение има? То не би променило нищо.

- Не е вярно - прошепна Ема. - Би променило всичко за мен.

- Ема, най-добре ще е да се прибереш. Отиди да поспиш. И двамата трябва...

Ема стисна зъби.

- Ако ще си тръгнеш от мен сега, ще трябва да го направиш сам.

Джулиън се поколеба. Тя видя напрежението в тялото му, надигащо се като вълна, която всеки миг се разбие.

- Тръгни си от мен - рязко каза тя. - Тръгни си.

Напрежението в него достигна връхната си точка и превали; нещо в него се сгромоляса, като вода, разбила се в скали.

- Не мога. - Гласът му бе нисък и прекършен. - Господи, не мога.

И като притвори очи, той вдигна и другата си ръка и взе лицето й в шепите си. Пръстите му се заровиха в косата й и той я притегли към себе си. Ема вдъхна студения въздух, а после устните му откриха нейните и сетивата й изригнаха.

Беше се питала, някъде в подсъзнанието си, дали онова, което се бе случило между тях на брега, бе просто случайност, родена от споделения адреналин. Несъмнено не би трябвало целувките да са такива, така всепоглъщащи, че да те разтърсват като мълния, изцеждайки и последната капчица сила от тялото ти, така че да не ти остава нищо друго, освен да се вкопчиш в другия.

Ала очевидно беше така.

Пръстите й се свиха в юмруци в якето на Джулиън, придърпвайки го към нея, по-близо, по-близо. Върху устните му имаше захар и кофеин. Имаше вкус на енергия. Ръцете й се плъзнаха под тениската му, докосвайки голата кожа на гърба му, и той се откъсна от нея, за да си поеме рязко дъх. Клепачите му бяха спуснати, устните - полуотворени.

- Ема - промълви той и копнежът в гласа му я прониза като нагорещено острие. Когато посегна към нея, тя почти се строполи върху него. Той я завъртя, притискайки я към колоната със силното си горещо тяло...

Някакъв звук проникна през мъглата, обгърнала мозъка й.

Ема и Джулиън се отдръпнаха рязко един от друг, с широко отворени очи.

И двамата бяха в Залата на Съглашението в Идрис, когато се беше появил Дивият лов, виейки около стените, опитвайки се да срине тавана. Ема не бе забравила рога на Гуин, отекнал мощно във въздуха. Накарал всяко нервно окончание в тялото й да затрепти. Пронизителен, кух, самотен звук.

Който отекваше в утрото около тях.

Слънцето бе изгряло, докато Ема бе погълната от Джулиън, и пътят, спускащ се към магистралата, бе огрян от слънцето. По него се задаваха трима ездачи, яхнали черен, бял и сив кон.