Лейди Полунощ [bg]

Останалите скоро последваха Тай и Ливи по леглата, но Ема не можа да заспи. В крайна сметка се озова на стъпалата пред Института още преди слънцето да е изгряло.

Беше по джапанки, потниче и долнище на пижама. Откъм океана повяваше хладен въздух, ала тя не го усещаше, зареяла поглед към водата.

Океанът се виждаше от всеки ъгъл на стълбището: синьо-черен в задаващото се утро, като мастило, набраздено от облачета бяла пяна там, където вълните се разбиваха навътре в морето. Луната се бе смалила и хвърляше ъгловата сянка върху водата. Сребристосиня зора.

Тя си спомни студа на този син океан, разливащ се около нея. Вкуса на солена вода и демонска кръв. Усещането, че водата я натиска надолу, троши костите й.

И най-страшното - страха, че някога родителите й бяха изпитвали същата болка, същата паника.

А после мислите й се насочиха към Джулиън. Начина, по който изглеждаше в трапезарията. Напрежението в гласа му, докато стоеше там и им разказваше, на нея и на Марк, всичко, което бе извършил през последните пет години.

- Ема?

Ема се поизвърна и видя Съвършения Диего да слиза по стъпалата. Изглеждаше безупречно, въпреки предишната нощ; дори ботушите му бяха лъснати. Тъмнокестенявата му коса бе гъста и падаше очарователно над едното му око. Мъничко приличаше на принц от приказките.

Тя отново си помисли за Джулиън. За непокорната му коса, изгризаните нокти, прашните ботуши, изпоцапаните с боя ръце.

- Здравей, Съвършени Диего - поздрави го.

- Ще ми се да не ме наричаш така.

- Напразно ти се ще. Къде отиваш? Кристина добре ли е?

- Спи. - Съвършения Диего се загледа в океана. - Тук е много красиво. Сигурно ти се струва наистина спокойно.