Лейди Полунощ [bg]

- Стихотворението... стихотворението е написано по стените на пещерата, нали? - продължи тя, оглеждайки се притеснено наоколо. - И всички се опитваха да открият дали е някакъв шифър, или заклинание, но ако то всъщност е просто напомняне? Този човек... магьосникът... изгубил е някого, когото обича, и сега се опитва да си го върне.

- Някой е така обезумял от желание да си върне изгубената си любов, че основава култ, убива повече от дузина души, създава пещера върху средоточието, изписва стените със стихотворението, отваря Портал, отвеждащ в океана...? - Гласът на Ливи беше пропит със съмнение.

- Аз бих го направила - заяви Дру. - Ако става дума за някого, когото наистина съм обичала. Възможно е дори да не е било романтична любов, може би майка или сестра, или нещо такова. Искам да кажа, ти би го направил за Ема, нали, Джулс? Ако тя умре?

Черен ужас се спусна като пелена пред очите на Джулиън при мисълта, че Ема може да умре.

- Ама че злокобни приказки, Дру - каза той с глас, който му се стори невероятно далечен.

- Джулиън? - повика го Ема. - Добре ли си?

За щастие, не му се наложи да отговори, защото в този миг откъм прага се разнесе сериозен глас:

- Дру е права - заяви Тави.

Значи, все пак не беше отишъл да си легне. Стоеше до вратата с широко отворени очи и разрошена кестенява коса. Открай време беше дребничък за възрастта си и сега очите му приличаха на синьо-зелени чинийки насред бледото му личице. Стискаше нещо зад гърба си.

- Тави - каза Джулиън, - Тав, какво криеш там?

Тави извади ръка иззад гърба си. Държеше книга - детска книжка, голяма, с илюстрирана корица. Заглавието бе написано с позлатени букви: „Съкровищница от приказки за нефилими".