Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

В общи линии лапитският бит може да бъде реконструиран въз основа на… различните отпадъци, на които археолозите се натъкват при разкопки в тези поселища. Лапитците са се изхранвали най-вече с морски продукти — риби, делфини, костенурки, акули и мекотели. Имали са прасета, кокошки и кучета и са беряли орехите на много дървета (включително и кокосовите палми). Вероятно са се изхранвали и със стандартните австронезийски грудкови растения от сорта на таро и ямс, но това трудно би могло да се докаже със средствата на археологията — ясно е, че ореховите черупки много по-лесно биха се запазили в помийните ями за разлика от далеч по-ефимерните остатъци от грудки.

Естествено, няма как да открием преки доказателства, че създателите на лапитската керамика са говорели на някакъв австронезийски език. Два факта обаче подсказват, че тази догадка като че ли е най-много се доближава до истината. Първо, самите грънци и сродните им артефакти (с изключение на орнаментите) са подобни на тези, които археолозите откриват в поселища, основани от предците на днешните представители на австронезийските езици във Филипините и Индонезия. Второ, лапитска керамика се среща и на някои по-отдалечени острови в Тихия океан, където дотогава не е бил стъпвал човешки крак, но там не са съхранени следи от някаква по-мащабна втора заселническа вълна, а и съвременните им жители и досега си говорят на австронезийски езици (което ще обсъдим по-долу). С други думи, появата на тази лапитска керамика бележи момента, в който австронезийците са пристигнали в региона на Нова Гвинея.

Какво обаче са правели австронезийските грънчари на тези малки късчета суша край по-големите острови? Ами най-вероятно са живеели по същия начин, както и онези съвременни грънчари, които поне до неотдавна се подвизаваха на всички по-малки островчета в региона. През 1972 г. посетих едно такова селище на островчето Малай от групата Сиаси, разположена край средноголемия Умбой, в близост до доста по-големия Бисмарк, който пък е част от Нова Британия. Намерението ми бе да изучавам местните птици, ала не знаех нищичко за… местните хора. Затова и още със стъпването си на брега бях изумен от гледката, която ме посрещна. Вместо обичайните селца със схлупени колиби, заобиколени от градини — достатъчно големи, за да изхранват цялото природонаселение, плюс някое и друго самотно кану, изтеглено на плажа, по-голямата част от Малай бе запълнена с двуетажни дървени постройки, наредени една до друга, без да остава свободно пространство за градини — тоест беше се получило нещо като новогвинейски еквивалент на Манхатън. На плажа обаче имаше безкрайни редици от канута, и то доста по-големи от обичайните. Оказа се, че островитяните от Малай, освен рибари, са и изкусни грънчари, резбари и далеч не на последно място търговци, защото си изкарваха поминъка, като изработваха прекрасно украсени гърнета и дървени купи, транспортираха ги с канутата си до по-големите острови и там ги разменяха за прасенца, кучета, зеленчуци и всичко останало, от което се нуждаеха. Дори материалът, от който изработваха канутата си, се набавяше чрез подобна разменна търговия с близкия Умбой, тъй като на самия Малай просто нямаше големи дървета.