Мусаши

Последва малък танц, в който Джотаро махаше с ръце и риташе с крака, след което каза:

— Много ще е разочароващо, ако Мусаши не е тук, нали? Мисля да изтичам напред и да видя.

Оцу не го последва в бързането. Сърцето й вече беше литнало към подножието на хълма много по-бързо, отколкото Джотаро би могъл да изтича дотам.

„Изглеждам ужасно“, помисли си тя, като погледна наранения си крак и пръста и листата, които бяха полепнали по ръкавите й.

— Хайде! — извика Джотаро. — Защо се заплесваш?

По напевната нотка в гласа му Оцу със сигурност реши, че е забелязал Мусаши.

„Най-сетне“, помисли си. Досега винаги трябваше да търси утеха в самата себе си и вече бе уморена от това. Изпита известна гордост, пред себе си и пред боговете, че е останала вярна на целта, която си бе поставила. Сега, когато отново щеше да види Мусаши, сърцето й танцуваше от радост. Въодушевлението, знаеше тя, е от очакване, но не можеше да предвиди дали Мусаши ще отвърне на чувствата й. Радостта й пред изгледа, че ще се срещне с него, беше само малко помрачена от гризящото предчувствие, че срещата може да й донесе тъга.

На заветния склон на хълма Коджи пръстта още бе замръзнала, но в чайната близо до подножието бе толкова топло, че наоколо хвърчаха мухи. Това бе крайпътен град и заведението, разбира се, продаваше чай на пътуващите; освен това се предлагаха разнообразни стоки за нуждите на земеделците от околността — от евтини сладости до сламени обвивки за волски копита. Джотаро стоеше пред магазина — малко момче в голямата и шумна тълпа.

— Къде е Мусаши?

Оцу се огледа търсещо наоколо.

— Няма го тук — отвърна с отпаднал глас Джотаро.

— Няма го? Трябва да е тук!

— Е, не мога да го открия никъде, а съдържателят каза, че не е виждал наоколо подобен самурай. Трябва да е станала някаква грешка.

Макар разочарован, Джотаро не се беше отчаял.

Оцу с готовност щеше да признае, че е нямало никаква причина за такива големи очаквания от нейна страна, но се подразни от бездушието на Джотаровия отговор. Стресната и малко ядосана от неговата липса на загриженост, тя попита:

— А потърси ли го ето там?

— Да.

— А зад пътепоказателя за Кошин?

— Погледнах. И там го няма.

— Зад чайната?

— Казах ти, няма го тук!

Оцу извърна лицето си настрани от него.

— Плачеш ли? — попита Джотаро.

— Не е твоя работа — отвърна тя рязко.

— Не те разбирам. Повечето време изглеждаш разумна, но понякога се държиш като дете. Откъде можем да знаем дали историята на Саноджо е била истина или не? Ти съвсем сама реши, че е, и сега, като откриваш, че не е било така, почваш да плачеш. Тези жени нямат ум! — възкликна накрая Джотаро и избухна в смях.

На Оцу й се прииска да седне на земята и на място да се откаже. Светлината мигновено изчезна от нейния живот; чувстваше се така безнадеждна, както по-рано — не, дори повече от тогава. Видът на проядените млечни зъби в смеещата се уста на Джотаро я отвращаваше. Ядосана се попита защо въобще трябва да мъкне със себе си някакво дете. Обзе я силно желание веднага да го изостави.