Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Сеиджуро! Акеми си спомни задухът и усещането за нещастие, припомни си, как очертанията на шоджито се размиха пред погледа й.
— Чакай! — каза тя.
— Да чакам ли? Добре, ще почакам — отвърна Ясома, който взе трескавото треперене на тялото й за израз на страст. — Обаче не се опитвай да избягаш или наистина ще стана груб.
Тя изръмжа остро, изви рамене и махна ръката му от себе си. Втренчи се ядосано в лицето му и бавно се изправи.
— Какво се опитваш да направиш с мен?
— Знаеш какво искам!
— Мислиш, че може да се отнасяш с жените като с глупачки, а? Всички мъже така правите! Е, аз може да съм жена, но ме бива за нещо повече.
От устната й, която бе порязала на едно листо, течеше кръв. Прехапа я и пак избухна в сълзи.
— Много странни работи говориш — обади се той. — Какво може да си, освен смахната?
— Ще говоря, каквото си поискам! — кресна Акеми.
Блъсна го с всичка сила в гърдите и се затича през буренака, който се простираше чак докъдето поглед стига в лунната светлина.
— Убийство! Помощ! Убийство!
Ясома се метна подире й. Преди да е пробягала и десет крачки, той я хвана и отново я повали. Сега тя лежеше с притисната към земята буза и с разпръсната около лицето коса. Белите й нозе се подаваха изпод кимоното, което бе полуотворено и излагаше гърдите й на студения вятър.
Тъкмо когато се готвеше да се хвърли отгоре й, нещо много тежко перна Ясома близо до ухото. Кръвта нахлу в главата му и той изпищя от болка. Щом се извърна да види какво е, твърдият предмет се стовари върху темето му. Този път надали изпита болка, тъй като веднага се строполи в безсъзнание. Главата му се килна като празната глава на хартиен тигър. Докато лежеше така със зяпнала уста, неговият нападател, един странстващ свещеник, застана над него, хванал шакухачи, с която бе нанесъл ударите.
— Зъл звяр такъв! — възкликна той. — Обаче го оправих по-лесно, отколкото очаквах.
Свещеникът остана да гледа известно време към Ясома, като обмисляше на глас дали ще е по-великодушно да го убие веднага. Възможно бе, дори след като дойде в съзнание, той вече никога да не си върне разсъдъка.
Акеми впери празен поглед в своя спасител. Освен шакухачи, по нищо не можеше да се познае, че той е свещеник. Ако се съди по мръсните дрехи и висящата отстрани сабя, можеше да бъде обеднял самурай или дори просяк.
— Сега всичко е наред — каза мъжът. — Няма за какво повече да се тревожите.
Излязла от унеса си, Акеми му благодари и се зае да оправя косата и кимоното си. Погледът, с който надзърташе в тъмнината наоколо, обаче още бе пълен с уплаха.
— Къде живеете? — попита свещеникът.
— А? Къде… искате да кажете, къде ми е къщата? — попита тя и покри лицето си с ръце.
Опита се през ридания да отвърне на въпроса му, но не намери сили да бъде откровена с него. Част от това, което му каза, беше истина — майка й не е като нея, майка й се опитва да разменя тялото си за пари, избягала е тук от Сумийоши, — но останалото беше измислено на мига.
— По-скоро ще умра, отколкото да се върна у дома — простена тя. — Толкова трябваше да понеса от майка си! Толкова много срамни неща ми се случиха! Ами, дори докато бях малко момиче, трябваше да излизам на полето на битката и да крада разни неща от телата на убитите войници.
Отвращението към майка й я накара цялата да потрепери.
Аоки Тандзаемон й помогна да стигне до една падинка, където бе тихо и вятърът не беше така мразовит. След като стигнаха до един малък, полусрутен храм, той се усмихна бързо с едрите си зъби и каза:
— Аз живея тук. Не е много нещо, но на мен ми харесва.
Макар да съзнаваше, че въпросът е малко нелюбезен, Акеми не можа да се сдържи да не попита:
— Но наистина ли тук живеете?
Тандзаемон отвори с бутване една решетеста врата и й направи знак да влезе. Акеми се поколеба.
— Вътре е по-топло, отколкото мислите — каза той. — За постилане на пода имам само тази тънка рогозка. Въпреки това тя е по-добре от нищо. Да не се страхувате, че може да съм като онзи звяр там?
Акеми мълчешком поклати глава. Тандзаемон не я плашеше. Сигурна беше, че е добър човек, а и във всеки случай бе на години — както прецени, над петдесет. Това, което я задържаше, беше мръсотията в малкия празен храм и мирисът от Тандзаемоновите тяло и дрехи. Нямаше обаче къде другаде да отиде, а и не се знаеше какво може да се случи, ако я намери Ясома или някой друг като него. При това челото й гореше от треска.
— Няма ли да ви притеснявам? — попита тя, докато се качваше по стълбите.
— Не, ни най-малко. Никой няма да възрази, дори да останете тук с месеци.