Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Момчето веднага се довери на мъжа и му разказа всичко, станало от сутринта насам. От време на време онзи кимаше под широкополата си шапка. Щом разказът свърши, каза:
— Разбирам твоето затруднение, но дори какъвто си смел, една жена и едно момче не могат да мерят сили с Цуджикадзе Кохей. Мисля, че ще е най-добре аз да спася Оцу — нали така й беше името? — вместо теб.
— А на вас доброволно ли ще ви я предадат?
— Може би не съвсем, но за това ще помисля, когато му дойде времето. Междувременно се скрий в някой храст и мирувай.
Докато Джотаро си избра един гъсталак и се мушна зад него, мъжът чевръсто продължи надолу по хълма. За миг момчето се запита, дали не е било измамено. Дали ронинът не каза всичко, просто за да го ободри, а после продължи нататък, за да си спаси кожата? Обхванат от безпокойство, той вдигна глава над храстите, но чу гласове и отново я скри.
След минута или две се показа Оцу, заобиколена от трима мъже и с ръце, здраво вързани зад гърба. По едно порязано място на белия й крак имаше засъхнала кръв.
Един от негодниците бутна Оцу по рамото да върви напред и изръмжа:
— За какво се оглеждаш? Върви по-бързо!
— Точно така, върви!
— Търся спътника си. Какво ли може да е станало с него?… Джотаро!
— Млък!
Джотаро вече бе готов да извика и да изскочи от скривалището си, когато ронинът се върна, този път без широката си шапка. Беше двадесет и шест-двадесет и седем годишен, с тъмна кожа. Очите му имаха особен, решителен поглед, който не се отклоняваше нито наляво, нито надясно. Докато се изкачваше бавно по склона, говореше, сякаш сам на себе си:
— Ужасно, наистина ужасно!
Когато подмина Оцу и похитителите й, промърмори някакъв поздрав и продължи нататък, но мъжете се спряха.
— Хей — извика един от тях, — ти не си ли племенникът на Ватанабе? Какво е толкова ужасно?
Ватанабе бе името на едно от старите семейства в околността, оглавявано сега от Ватанабе Хандзо, високо уважаван последовател на тайните бойни умения, известни под общото име нинджуцу.
— Вие не сте ли чули?
— Да сме чули какво?
— Долу в подножието на този хълм стои един самурай на име Миямото Мусаши, готов за голяма битка. Стои по средата на пътя с извадена сабя и разпитва всички минаващи. Има най-свирепия поглед, който някога съм виждал.
— Мусаши ли прави тая работа?
— Точно така. Направо ме пресрещна и попита как се казвам. Аз му обясних, че съм Цуге Саноджо, племенник на Ватанабе Хандзо и че идвам от Ига. Извини се и ме пусна да мина. Всъщност, беше много любезен и каза, че след като нямам нищо общо с Цуджикадзе Кохей, то всичко е наред.
— О?
— Попитах го, какво се е случило. Каза, че Кохей бил тръгнал на път с главорезите си, и искал да го улови и убие. Решил бил да остане на място и да посрещне нападението там. Видя ми се готов да се бие до край.
— Истината ли казваш, Саноджо?
— Естествено. Че защо да ви лъжа?
Лицата на тримата побледняха. Спогледаха се нервно, без да знаят какво да направят сега.
— По-добре внимавайте — допълни Саноджо и се престори, че отново тръгва нагоре по хълма.
— Саноджо!
— Какво?
— Не знам какво да правим. Дори главатарят ни казва, че Мусаши бил необикновено силен.
— Е, той настина ми се стори много самоуверен. Щом излезе насреща ми с онази там сабя, със сигурност не ми се прииска да го предизвиквам.
— Какво, мислиш, трябва да направим? По заповед на главатаря водим тази жена в Ясугава.
— Не виждам с какво ме засяга това.
— Не бъди такъв. Помогни ни.
— За нищо на света! Ако ви помогна и чичо ми разбере за това, направо ще се откаже от мен. Мога, разбира се, да ви посъветвам.
— Е, казвай! Какво, мислиш, трябва да правим?
— Хм… Едното е да вържете тази жена за някое дърво и да я оставите. Така ще можете да се придвижите по-бързо.
— Нещо друго?
— Не трябва да минавате по този път. Това е малко по-далеч, но може да тръгнете горе по пътя през долината Ясугава и да предупредите за всичко тук. После бихте могли да заобиколите Мусаши и постепенно да го обкръжите.
— Това не е лошо хрумване.
— Но бъдете много, много внимателни. Мусаши ще се бие за живота си и ако си тръгне от този свят, ще вземе не една душа заедно със себе си. По-добре да избегнете такова нещо, не смятате ли?
Всички бързо се съгласиха с предложеното от Саноджо, повлякоха Оцу към една горичка и я завързаха за едно от дърветата. После си тръгнаха, но след няколко минути се върнаха, за да запушат устата й с парче плат.