Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Нали знаеш да яздиш?
— Естествено знам да яздя.
— Защо тогава се опитваш да се качиш на коня отзад?
— Добре де, помогни ми!
— Ама си досада!
Тя то хвана с ръце под мишниците и го вдигна до гърба на коня.
Джотаро величествено огледа света наоколо.
— Моля те, върви пред мен, Оцу — каза той.
— Не си седнал както трябва.
— Не се тревожи. Наред съм.
— Добре, но ще съжаляваш.
Като пое въжето с едната ръка, Оцу махна на съдържателя за сбогом с другата и двамата потеглиха.
Преди да са изминали и сто крачки, от мъглата зад тях ги настигна силен вик, придружен от шума на тичащи крака.
— Кой може да е това? — попита Джотаро.
— Нас ли вика? — зачуди се на свой ред Оцу.
Спряха коня и се огледаха. В бялата, подобна на пушек мъгла започна да изпъква фигурата на някакъв мъж. Отпърво успяваха да различат само очертанията, после — цветовете, но скоро човекът бе достатъчно наблизо, за да могат да определят като цяло външността и годините му. Тялото му бе заобиколено от някакво сатанинско сияние, все едно го съпровождаше разбушуван ураган. Бързо се изравни с Оцу, спря и с един замах измъкна въжето от ръката й.
— Слизай! — заповяда и се втренчи яростно в Джотаро.
Кобилата се стъписа. Джотаро я хвана за гривата и извика:
— Не може така! Аз съм наел този кон, не вие!
Мъжът изръмжа и се обърна се към Оцу:
— Ти, жено!
— Да? — отвърна тихо момичето.
— Казвам се Шишидо Байкен. Живея в село Уджии, горе в планината отвъд границата. По причини, които няма да обяснявам, преследвам един човек на име Миямото Мусаши. Минал е по този път днес сутринта, по някое време преди зазоряване. Сигурно е минал оттук преди часове, тъй че ако искам да го хвана при Ясугава на границата с Оми, трябва да се движа бързо. Дайте ми вашия кон.
Говореше много припряно и ключиците му начесто се повдигаха. В студения въздух, мъглата замръзваше върху клоните на ледени цветя, но неговият врат лъскаше от пот като змийска кожа.
Оцу остана съвсем неподвижна, с мъртвешки бяло лице, сякаш цялата нейна кръв е изтекла в земята под нозете й. Устните й трепереха, отчаяно й се искаше да попита, за да се увери, че е чула правилно. Не можеше обаче да изрече и дума.
— Мусаши ли казахте? — изпусна Джотаро.
Той още стискаше гривата на коня, но ръцете и нозете му трепереха.
Байкен прекалено много бързаше, за да забележи стреснатото им държание.
— Сега хайде — нареди той. — Слизай от коня, и бързо или ще ти тегля пердаха.
Размаха като камшик края на въжето.
Джотаро упорито поклати глава.
— Няма.
— Какво значи „няма“?
— Конят е мой. Не може да ви го дам. Не ме е грижа колко бързате.
— Я внимавай! Бях любезен да ви обясня всичко, понеже сте само жена и дете, пътувате сами, обаче…
— Не съм ли прав, Оцу? — пресече го Джотаро. — Не сме длъжни да му даваме коня, нали така?
На Оцу й се прииска да прегърне момчето. Според нея по-важно беше не да задържат коня, колкото да попречат на това чудовище да напредне по-бързо.
— Наистина — каза тя. — Сигурна съм, че бързате, господине, но същото е и с нас. Може да наемете някой от конете, които редовно минават нагоре и надолу по склона. Момчето правилно казва, че не е честно да вземете нашия кон.
— Няма да сляза — повтори Джотаро. — По-скоро ще умра!
— Значи сте решили да не ми давате този кон? — попита грубо Байкен.
— По начало би трябвало да знаете, че така ще стане — отвърна със строг глас момчето.
— Кучи син! — кресна Байкен, разярен от тона му.
Джотаро стисна още по-здраво гривата на коня. Изглеждаше малко по-едър от бълха. Байкен посегна нагоре, хвана го за крака и го задърпа. Сега бе най-добрия случай Джотаро да използва своята дървена сабя, но в объркването той съвсем забрави за нея. Изправен пред толкова по-силен от него противник, единствената защита, която му дойде на ум, беше да се изплюе в лицето на Байкен, което направи няколко пъти поред.
Оцу изпадна в див ужас. От страх, че този човек ще я рани или убие, устата й се изпълни с кисел, сух вкус. Не можеше обаче да става и дума да отстъпят и да му позволят да вземе коня. Мусаши е преследван. Колкото по-дълго задържи тя този злодей, толкова повече време ще има той, за да избяга. За нея нямаше значение, че разстоянието между двама им също ще нарасне, и то точно по времето, когато поне знаеше, че се движат по един и същи път. Прехапа устна, кресна:
— Не може така! — и удари Байкен в гърдите със сила, каквато дори сама не знаеше, че притежава.
Байкен, който още бършеше плюнката от лицето си, залитна и в същия миг Оцу улови дръжката на сабята му.
— Кучка! — излая той и посегна да си върне оръжието.