Мусаши

— Знаеш ли — отбеляза той, — наистина ми се виждаш смахната.

— Млъкни и се махай!

— Е, не си ли такава?

— Ти си лудият!

— Ха-ха-ха! Това само го доказва. Ти си луда. Жал ми е за теб.

— Ако не се махнеш оттук, ще те замеря с камък!

— Ау, ама наистина ли?

— Махай се, животно!

Гордата външност, която Акеми се опитваше да си придаде, прикриваше ужаса, който всъщност изпитваше. Тя изпищя срещу Ясома и се затича в едно буренясало поле, където някога се бе намирала къщата на господаря Комацу с нейната пълна с каменни фенери градина. Изглеждаше, сякаш плува между полюляващите се растения.

— Чакай! — извика Ясома и като копой тръгна след нея.

Вечерната луна изгря над хълма Торибе, прилична на дивата усмивка на някой женски демон.

Наоколо нямаше никой. Най-близките хора бяха на около триста крачки разстояние и бавно слизаха заедно по хълма, но нямаше да й се притекат на помощ, дори и да чуеха виковете й, понеже тъкмо се връщаха от погребение. Облечени в тържествени бели дрехи и с шапки, вързани с бели панделки, те носеха в ръце молитвени броеници. Неколцина още плачеха.

Изведнъж Акеми бе блъсната силно изотзад, препъна се и падна.

— О, извинете — обади се Ясома.

Като продължаваше през цялото време да се извинява, той падна върху нея.

— Заболя ли ви? — попита загрижено, като я притисна към себе си.

Пламнала от гняв, Акеми плесна мъжа през брадатото лице, но това не го стресна, а изглежда, му хареса. При удара той само присви очи и се ухили. След това я притисна по-силно и отри буза в нейната. Брадата му като хиляди иглички се заби в кожата й. Едва успяваше да диша. Докато отчаяно се бореше с нокти, един от тях го закачи за ноздрата, откъдето потече струя кръв. Въпреки това Ясома не отслаби хватката, с която я държеше.

Камбаната на залата Амида на хълма Торибе заби на умряло, сякаш жалеше за преходността на всичко и суетата на този живот. Това обаче не впечатли двамата борещи се смъртни. Сухият буренак яростно се полюляваше при всяко тяхно движение.

— Успокой се, стига си се била — замоли мъжът. — Няма от какво да се страхуваш. Ще ми станеш невеста. Ще ти хареса, нали така?

— Искам да умра! — изкрещя Акеми.

Гласът й бе толкова нещастен, че стресна Ясома.

— Защо? К-какво има? — запъна се той.

Свита така на земята със събрани здраво в едно ръце, колене и гърди, Акеми приличаше на цвят от сасанква4. Ясома се опита да я утеши и приласкае, с надеждата да я накара да се предаде. Това изглежда не му беше първи случай от този род. Напротив — изглеждаше, сякаш то е нещо, което особено му се нрави, тъй като, без да губи застрашителния си израз, неговото лице засия от удоволствие. Не бързаше за никъде и сега като котка се наслаждаваше да си играе със своята жертва.

— Не плачи — започна той. — Няма за какво да плачеш, нали така? — Целуна я по ухото и продължи: — Трябва и преди да си била с мъж. Не може на твоята възраст да си още невинна.