Задочни репортажи за България

Веднъж се помъчих да утешавам една майка, която двайсет години се опитваше да види сина си и така и не успя. А тя ми каза:

„По света има много мъка, синко, и на запад, и на изток, и на север, и на юг, и горе към небето, и долу под земята, но нашата МЪКА е събрала всички земни мъки и ги е умножила по милион!“

Затова, когато говорим за пътуване на източноевропейските граждани в чужбина, ние не можем по никакъв начин да го сравняваме с пътуването на нормалните граждани на коя да е нормална страна. Разбира се, тук не говоря за шепа привилегировани, нито за друга шепа използвачи или измекяри, нито за лъжливите отчети на Министерството на вътрешните работи, които включват в пътуванията за чужбина и всяко излизане и влизане на служебен куриер.

Но защо масата българи желаят да пътуват? Защо такова желание не е изразявано дори в една хилядна степен преди 30, 50 или 80 години? Защо тъкмо сега, под комунистическия режим, наистина всеки иска да пътува в чужбина? Аз лично не познавам човек, който да не е искал или да не се е опитвал. Откъде се роди това явление? Кой го създаде? Опитвали ли са се да обяснят причините уважаемите български социолози, защото едва ли някой разумен човек може да приеме партийното обяснение, че българските граждани искали да пътуват поради (цитирам) НАРАСНАЛОТО ИМ БЛАГОСЪСТОЯНИЕ. Каква е силата, която тласка тия милиони граждани към границите? И забележете — границите с не-комунистическия свят! Нека още веднъж припомним външните, обективните причини за пътуване, които хората било поставят във въпросниците на милицията, било споделят помежду си. На първо място са ония, които имат близки и роднини в чужбина и искат да ги видят. Особено тези близки и роднини, които по политически причини не могат да отиват в България. На второ място са тези, които желаят да излязат по света да се разходят и да си купят нещо, което го няма на българския пазар. На трето място са тези, които просто обичат да пътуват и искат да видят как живеят чуждите народи и какви са чуждите красоти. След това идват тия, които искат да пътуват от суета, просто за да се хвалят, че са били някъде. И може би най-накрая идват ония, които биха желали да потърсят късмета си в друга страна. Ето че всички тия официални или интимни причини не могат въобще да обяснят масовата психоза на българите спрямо пътуванията в чужбина. Тези причини са твърде обикновени, за да могат да раздухат невижданата страст към чуждите страни. И истинското обяснение, вярното обяснение е пак при „другаря“ Монтен. Мечтите, стремежите, бляновете, амбициите на българските граждани да пътуват не са нищо друго освен ясен израз на протест срещу наложеното им безправие, срещу потисничеството, срещу паспортния терор. Лишаването на тези граждани от най-елементарното човешко право да пътуват всъщност се оказа успешна провокация, която доведе до точно обратни резултати. Ако българските комунистически власти са си въобразявали, че чрез паспортния терор ще привържат своите граждани към себе си, те дълбоко и непростимо се заблуждават. Според мен най-големият враг на режима, може би най-големият враг на комунизма е измислил паспортния терор, защото това е най-изпитаната рецепта за саморазпадането на всяка насилническа система.