Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

Лорд Аластър свали шпагата си.

— Много разумно.

Привидно задъхан, Пол се подпря на стената и подхвърли на лорда кафявия плик. В същия миг се хвърли напред, но изглежда, Аластър бе подготвен за този ход. Остави пликът да падне на земята и с лекота парира нападението.

— Мога да прозра всяко демонско лукавство — извика той, смеейки се. — А сега искам да видя какъв цвят има кръвта ви!

Лордът умело атакува и Пол почувства как острието на противника му премина през ръкава и прониза кожата му под дрехата. Топла кръв се стече по ръката му. Не болеше особено, затова предположи, че е само лека драскотина, но ехидната усмивка на врага му и фактът, че Аластър почти не бе задъхан, за разлика от него самия, не го караше да се чувства оптимистично настроен.

— Какво чакате? — извика лордът през рамо на двамата лакеи. — Не трябва да губим повече време. Или искате да се изпари във въздуха като последния ви противник?

Облечените в черно мъже реагираха на мига. Когато се провряха между чаршафите, отправяйки се към Пол, той знаеше, че е загубил. Поне Люси е на сигурно място, мина му през ума. Ако беше дошла с него, щеше и тя да умре.

— Кажете последните си думи — рече лорд Аластър и Пол си помисли дали да не пусне шпагата, да падне на колене и да започне да се моли. Може би от страхопочитание набожният лорд щеше да почака малко с убийството. Но можеше и да умре, още преди коленете му да са докоснали земята.

В този момент усети някакво движение зад чаршафите и единият от мъжете на лорда безмълвно се строполи. Само след кратък миг на уплах, вторият мъж се нахвърли с извадено оръжие върху новодошлия нападател, млад мъж със зелен жакет, който пристъпи иззад единия от чаршафите и лежерно парира нападението с шпагата си.

— Гидиън де Вилърс — каза задъхано Пол, докато с нови сили се опитваше да се защити от ударите на Аластър. — Никога не съм предполагал, че някой ден ще съм толкова щастлив да те видя, малкият.

— Просто бях любопитен. Видях каретата с герба на лорд Аластър да стои на улицата и реших да погледна какво ли прави той в този усамотен заден двор...

— Милорд, това е онзи демон, който уби Дженкинс в Хайд Парк! — рече задъхано лакеят.

— Направи това, за което ти се плаща! — изсъска лордът и сякаш силите му се удвоиха.

Пол почувства как го раниха за втори път, малко по-нагоре на същата ръка. Но този път болката прониза цялото му тяло.

— Милорд... — Слугата прозвуча така, сякаш се намира в затруднено положение.

— Поеми този тук! — извика лордът ядосано. — Аз ще се погрижа за другия!

Когато Аластър се отдръпна от него, Пол си пое въздух с облекчение. За миг огледа ръката си — кървеше, но все още можеше да държи шпагата.

— Но ние се познаваме! — Лорд Аластър стоеше срещу Гидиън, острието му бе обагрено от кръвта на Пол.

— Точно така — отвърна Гидиън и Пол му се възхити — макар и с неохота — за спокойствието, което излъчваше. Малкият изобщо ли не се страхуваше? — Преди единайсет години, малко след неуспешния ви атентат срещу граф Сен Жермен, ние се срещнахме по време на тренировка по фехтовка при Галиано.