Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Трепкащата светлина освети една голяма маса, отрупана със странни апарати, стъклени шишета, колби и чаши, пълни с течности и прахове в различни цветове. Стените бяха потънали в сянка, но можех да видя, че целите бяха изрисувани и изписани, а точно над факлата ни се хилеше грубо скициран череп с пентаграми вместо дупките за очи.
— Застани ето тук — заповяда ми той и ме издърпа от другата страна на масата. Най-сетне пусна ръката ми, но само за да постави своите около талията ми и да ме придърпа към себе си. — Как премина разговорът ти с графа?
— Беше много... поучителен — отвърнах. Сърцето фантом в гърдите ми пърхаше като малка птичка и аз с усилие преглътнах буцата в гърлото ми. — Графът ми обясни, че ти... че двамата с него споделяте странното схващане, според което една влюбена жена се контролира много по-лесно. Сигурно е било много неприятно да си хабиш труда напразно с Шарлот и после да се наложи да започнеш отначало с мен, нали?
— За какво говориш? — Гидиън ме гледаше със смръщено чело.
— Но наистина добре се справи — продължих. — Между другото, и графът е на същото мнение. Разбира се, не бях особено труден случай... Боже, толкова се срамувам, само като си помисля колко те улесних. — Не можех да издържа да го гледам повече.
— Гуендолин... — поде той и отново млъкна. — Всеки момент ще започне. Може би е по-добре да продължим разговора си след това. На спокойствие. Нямам никаква представа накъде биеш, но..
— Искам само да знам дали е истина. — Разбира се, че беше истина, но както е известно, надеждата умира последна. В този миг стомахът ми предизвести предстоящия скок във времето. — Дали наистина си планирал да ме накараш да се влюбя в теб, точно както преди това си го направил с Шарлот.
Гидиън ме пусна.
— Моментът е много неподходящ, Гуендолин. След малко ще поговорим за това. Обещавам ти.
— Не! Ще говорим сега! — Буцата в гърлото ми се пръсна и сълзите ми потекоха. — Достатъчно е да кажеш "да" или "не"! Планирал ли си всичко това?
Гидиън разтърка чело.
— Гуен...
— Да или не? — изхлипах аз.
— Да — отвърна той. — Но, моля те, спри да плачеш.
И за втори път през този ден сърцето ми пропадна в бездната — но този път беше второто, сърцето фантом, което бе пораснало, подхранвано от надеждата — и се разби на хиляди малки парченца.
— Добре, всъщност това бе всичко, което исках да знам — прошепнах. — Благодаря ти за честността.
— Гуен, искам да ти обясня... — Пред очите ми той се разтвори във въздуха.
В продължение на няколко секунди, докато студът отново пропълзяваше в тялото ми, се взирах в трепкащата светлина на факлата и в черепа над нея, опитвайки се да спра сълзите. После всичко пред погледа ми изчезна.
Трябваха ми няколко секунди, за да свикна със светлината в стаята с хронографа в моето време, но можех да чуя развълнувания глас на доктор Уайт и разкъсването на плат.
— Нищо ми няма — настояваше Гидиън. — Само един незначителен разрез, почти не прокърви. Дори няма нужда от лепенка. Доктор Уайт, можете да приберете ендоскопа си! Нищо сериозно не се е случило!
— Здравей, момиче, излязло от купата сено — поздрави ме Ксемериус. — Никога няма да познаеш какво открихме! О, не! Да не би пак да си плакала?
Господин Джордж улови ръцете ми и ме завъртя на всички страни.
— Тя не е ранена — въздъхна с облекчение.
Да. Ако не се броеше сърцето ми.
— Да се махаме от тук — каза Ксемериус. — Братът на малоумника и приятелката ти Лесли имат да ти съобщят нещо изключително интересно! Само си представи, те са установили кое място указват координатите от кода. Няма да повярваш!
— Гуендолин? — Гидиън ме погледна, сякаш се страхуваше, че заради него мога да се хвърля пред първия срещнат автобус.
— Всичко е наред — прошепнах, без да го поглеждам. — Господин Джордж, бихте ли ме завели горе? Наистина трябва спешно да се прибера вкъщи.
— Разбира се — кимна той.
Гидиън направи опит да помръдне, но доктор Уайт го задържа.
— Няма ли най-сетне да застанеш мирно! — Той бе откъснал напълно ръкава на сакото и ризата. Ръката бе покрита със засъхнала кръв, а на рамото се виждаше малка прорезна рана. Малкото призрачно момче Робърт зяпаше ужасено многото кръв.
— Кой те подреди така? Раната трябва да се дезинфекцира и зашие — рече докторът мрачно.
— В никакъв случай — отказа Гидиън. Той бе пребледнял и от арогантността му не бе останала и следа. — Можем да го направим и по-късно. Първо трябва да говоря с Гуендолин.