Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Въпреки че по-късно се опитах да си спомня, не можех да кажа за какво точно бяхме говорили с графа, защото откакто студът бе завладял тялото ми, всичко ми бе станало безразлично. Хубавото бе, че Сен Жермен бе водил по-голямата част от разговора ни. С нежния си, приятен глас ми разказа за детството си в Тоскана, за позорното петно на незаконния си произход, за трудностите да открие истинския си баща, и как още като момче се е занимавал с тайните на хронографа и предсказанията. Наистина се опитвах да го слушам, защото знаех, че ще трябва да повторя всяка дума пред Лесли, но това не помогна — мислите ми кръжаха единствено около осъзнаването на собствената ми глупост. Неистово копнеех да остана сама, за да мога най-сетне да се разплача.
— Маркизе? — Навъсеният секретар бе почукал и отворил вратата. — Делегацията на архиепископа е тук.
— О, много добре — рече графът, надигна се и ми намигна. — Политика! В тези времена все още се определя и от църквата.
Аз също се надигнах и направих реверанс.
— Достави ми истинска радост, да си поговоря с теб — поласка ме той. — И вече нямам търпение за следващата ни среща.
Измърморих някакво съгласие.
— Моля те, предай на Гидиън моите поздрави и съжалението ми, че днес не можах да го приема.
Графът взе бастуна си и се отправи към вратата.
— И ако приемеш от мен един съвет: една мъдра жена знае как да прикрива ревността си. В противен случай ние мъжете се чувстваме абсолютно сигурни...
Още един, последен път, чух тихия му смях и после останах сама. Но не за дълго, защото след няколко минути навъсеният секретар се върна и ме подкани:
— Ако обичате, моля последвайте ме.
Бях се свлякла отново в канапето и със затворени очи очаквах сълзите ми да потекат, но тях ги нямаше. Може би така беше по-добре.
Мълчаливо последвах секретаря по стълбите надолу, където известно време просто стояхме и чакахме (все още продължавах да мисля, че ще падна и ще умра), докато по някое време мъжът не хвърли тревожен поглед към часовника на стената.
— Закъснява.
В този момент вратата се отвори и Гидиън пристъпи в коридора. За момент сърцето ми забрави, че всъщност вече лежи разбито на парчета на дъното на една пропаст и направи няколко бързи удара в гърдите ми. Студът в тялото ми бе изместен от ужасно притеснение. Окаяното състояние на дрехите на Гидиън, разрошената му, потна коса, зачервените бузи и трескаво блестящите му зелени очи може би бих отдала на лейди Лавиния, но на ръкава му имаше голяма дупка, а дантелите на гърдите и китките му бяха напоени с кръв.
— Сър, вие сте ранен! — извика навъсеният секретар изплашено и взе думите от устата ми. (Е, добре, без това "сър". И без "вие".) — Ще наредя да извикат лекар!
— Не — отвърна Гидиън и изглеждаше толкова уверен в себе си, че ми се прииска да му ударя шамар. — Това не е моята кръв. Или поне по-голямата част. Хайде, Гуен, трябва да побързаме. Бях задържан за малко.
Той хвана ръката ми и ме задърпа напред, а секретарят ни последва до стълбите, като през това време на няколко пъти смотолеви:
— Но, сър! Какво се е случило? Не трябва ли да кажем на маркиза...
Но Гидиън отвърна, че за това сега няма време и че ще се срещне с графа при първа възможност, за да му докладва.
— От тук ще продължим сами — обяви той, когато стигнахме основата на стълбите, където стояха двамата постови с извадени шпаги. — Моля, предайте на маркиза моите благопожелания! Qui nescit dissimulare nescit regnare.
Двамата ни пропуснаха да минем, а секретарят се поклони за довиждане. Гидиън взе една факла от стойката й и отново ме задърпа напред.
— Хайде, имаме най-много две минути! — Все още продължаваше да изглежда превъзбуден. — Научи ли вече какво означава паролата?
— Не — отвърнах и се учудих, че набързо порасналото ми наново сърце отказваше да пропадне обратно в пропастта. Преструваше се, сякаш всичко е наред и надеждата, че накрая то може да се окаже право, направо ме убиваше. — Затова пък научих нещо друго. Чия кръв е полепнала върху дрехите ти?
— Който не знае как да се преструва, няма да знае и как да царува. — Гидиън освети с факлата коридора, по който минавахме. — Лудвиг XI.
— Колко подходящо — отвърнах.
— Честно казано, нямам никаква представа как се казва онзи тип, чиято кръв съсипа дрехите ми. Мадам Росини сигурно ще се сърди. — Гидиън отвори вратата към лабораторията и постави факлата в една стойка на стената.