Кралят на зимата

Тя леко свъси вежди. Темата, без съмнение, беше болезнена, но тя не можеше да я отмине, защото постъпката на Артър беше засегнала много по-дълбоко и трагично живота на Сийнуин, отколкото бе променила живота на Артър. Артър бе тръгнал към своето щастие и към брака си и беше оставил Сийнуин да страда, потънала в самосъжаление.

— Вие разбирате ли го, лорд Дерфел? — попита тя след малко.

— Тогава не можах да го разбера, лейди — казах аз. — Тогава си мислех, че е пълен глупак. Всички така мислехме.

— А сега? — попита тя, спряла сините си очи върху моите.

Помислих малко.

— Мисля, лейди, че веднъж в живота си Артър беше поразен от лудост и той не беше в състояние да й се противопостави.

— Любов?

Аз я погледнах и си казах, че не съм влюбен в нея и че нейната брошка случайно беше станала мой талисман. Казах си, че тя беше принцеса, а аз син на робиня.

— Да, лейди — отговорих аз.

— Вие познавате ли тази лудост? — попита ме тя.

Не забелязвах нищо друго в стаята, гледах само Сийнуин. Принцеса Хелед, спящият малък принц, Галахад, лелите, арфистката, никой не съществуваше за мен, не забелязвах нито тъканите гоблени по стените, нито бронзовите свещници. Виждах само големите тъжни очи на Сийнуин и чувах единствено ударите на сърцето си.

— Знам, че можеш да гледаш в очите на някого — чух се да казвам, — и изведнъж да разбереш, че животът вече е невъзможен без тези очи. Разбираш, че техният глас може да накара сърцето ти да спре и че тяхната компания е цялото щастие, за което можеш да мечтаеш, разбираш, че когато ги няма душата ти ще страда самотна и изоставена.

Тя помълча, загледана в мен с леко объркано изражение.

— Това случвало ли ви се е някога, лорд Дерфел? — попита тя накрая.

Аз се поколебах. Знаех думите, които идваха от душата ми, знаех и думите, които моето положение ме задължаваше да произнеса, но после си казах, че един воин никога не залага на плахостта и оставих душата си да избере думите.

— Не ми се беше случвало никога до този момент, лейди — казах аз. Но за да го направя се наложи да събера повече смелост, отколкото ми трябваше, за да се втурна срещу стена от щитове.

Тя веднага сведе очи и седна изправена, а аз се проклех за глупавата си смелост и за думите, с които я обидих. Аз също се изправих на канапето, изчервих се, душата чак ме заболя от смущение, а Сийнуин поздрави изпълнението на арфистката като хвърли няколко сребърни монети на килимчето пред арфата. Тя помоли да чуе Песента на Райънън.

— Мислех, че не слушаш, Сийнуин — каза лукаво една от лелите.

— Слушам, Тонуин, слушам и изпитвам голямо удоволствие от всичко, което чувам — каза Сийнуин и аз изведнъж се почувствах така, както се чувства воинът, когато се разпада стената от щитове на противника. Само дето не смеех да повярвам на думите й. Искаше ми се, но не смеех. Такава е лудостта на любовта — за един кратък миг душата се люшва от екстаза до отчаянието.