Кралят на зимата

— Значи вие сте приятели на Мерлин? — попита той.

— Лорд Дерфел е негов приятел — каза Галахад.

Иорует потри уморено очи. Той беше стар, с приятно лице и плешива глава, само над ушите му стърчаха по няколко косъма.

— Все си мисля — каза той, — че моят брат Мерлин очаква твърде много от Боговете. Той вярва, че светът може да бъде изграден наново и че историята може да се изтрие като линия, начертана в калта. Но не е така.

Иорует се почеса по брадата, сигурно някоя въшка го беше ухапала, и погледна към Галахад, който носеше кръст на врата си. Друидът поклати глава.

— Завиждам на вашия християнски Бог. Той е едновременно трима и един, мъртъв и жив, Той е навсякъде и никъде, и иска да го почитате като същевременно заявява, че нищо друго не е достойно да бъде почитано. Благодарение на тези противоречия човек може да вярва във всичко или в нищо, а с нашите Богове не е така. Те са като крале, непостоянни и могъщи, и ако пожелаят да ни забравят, те просто ни забравят. Няма значение какво вярваме ние, има значение само какво искат те. Нашите магии действат само когато Боговете разрешат. Мерлин не е съгласен с това, разбира се. Той мисли, че ако крещим достатъчно силно, ще успеем да привлечем Тяхното внимание, но какво правим с детето, което крещи?

— Обръщаме му внимание? — предположих аз.

— Удряме го, Дерфел — каза Иорует. — Удряме го докато млъкне. Страхувам се, че Мерлин ще крещи твърде високо и твърде дълго. — Иорует стана и взе жезъла си. — Извинявам се, че няма да можете да ядете с воините довечера, но принцеса Хелед каза, че сте добре дошли да вечеряте при нея.

Хелед от Елмет беше съпругата на Кунеглас и нейната покана едва ли беше единствено проява на задължителна учтивост. Наистина тази покана може да е била премерена обида, измислена от Горфидид, която внушаваше идеята, че ние не сме достойни за компанията на воините и можем да вечеряме само при жените и децата. Но Галахад каза, че за нас е чест да приемем и ние отидохме.

Там, в малката приемна зала на Хелед, беше Сийнуин. Бях си мечтал да я видя. Мислех за това от момента, в който Галахад за първи път предложи да отиде в Поуис като пратеник на Гуент. Точно затова положих такива неистови усилия да го убедя да ме вземе с него. Не дойдох в Каер Сус заради мира, а само за да видя отново лицето на Сийнуин. И сега я видях — седеше там в стаята на Хелед, осветена от мъждукащата светлина на свещи от натопена в лой сърцевина на тръстика.

Годините не бяха оставили и следа по лицето й. То бе запазило своята сладка нежност. Тя се държеше все така скромно. Косата й беше все така светла и усмивката й бе все така красива. Когато влязохме, тя се занимаваше с едно дете — опитваше се да го храни с парченца ябълка. Детето беше Пердел, синът на Кунеглас.