Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
На север хали магесници и лепкави се трудеха при Костения хълм, трупаха канари и оформяха някакво си тяхно чудновато ваяние, странно, криво и някак злокобно. Лепяха по него камъни и буци с помощта на течностите, които излизаха от долните им отверстия, и от това се разнасяше воня като от гниеща леш.
А на една миля южно от Карис започнаха да градят някаква странна кула — черна и усукана като рог на нарвал, но леко килната под странен ъгъл, сякаш сочеше право към Костения хълм.
Освен кулата на брега на езерото строяха и няколко огромни купола от камък, слепен с кашата, изхвърляна от лепкавите. Някои предположиха, че това са полози за снасяне на яйцата или нещо като люпилни.
Но халите не нападаха Карис.
Събаряха села, които се помнеха от памтивека. Сриваха крепости и използваха камъните им за градежите си. Разравяха пътища и градини.
Но не нападаха. Докато оръженоските блокираха единствения път за влизане и излизане от града, никой не можеше да се надява, че ще избяга или ще пробие с щурм. Но пък докато халите не щурмуваха градските порти, Роланд се чувстваше… спокоен.
Денят бавно се точеше и той постепенно започна да забравя онова прокрадващо се усещане за заплаха и ужас от сутринта, виковете на пехотинците на Радж Атън, останали извън стените на сигурна гибел. Обнадежди се. От заранта хората по стените стояха смълчани, но към обед започнаха оживено да си приказват.
Лодките бяха тръгнали преди часове и разбира се, трябваше скоро да се върнат. Но пък и можеше ли някой да ги обвини, че не бързат да се върнат в Карис?
Но минута след минута, час по час, мъжете оглеждаха водите и не виждаха лодки да се връщат от изток.
Крехкият крал Лоуикър
Допреди седмица Мирима никога не се беше отдалечавала на повече от десет мили от дома и сега, докато яздеше през Флийдс, имаше чувството, че всичко, което е знаела за света, започва да й се изплъзва.
Беше изоставила семейството и страната си. Докато яздеше на юг, пейзажът постепенно се променяше. Най-напред тя мина през низините на южен Хиърдън, после навлезе в пълните с тесни клисури земи на северен Флийдс, а сега бе още по на юг. Не знаеше какви са дърветата край пътя и дори хората изглеждаха различно. Овчарите на Флийдс бяха по-ниски и мургави от сънародниците й, а хората от конните кланове бяха високи и светлокожи. Къщите не бяха направени от плет, измазан с кал, а от камък. Дори въздухът миришеше различно — макар че дали имаше право да го каже, след като притежаваше дар на мирис от куче?
А най-вече Мирима бе оставила зад гърба си самата себе си. Сега тя притежаваше сила на трима войници, гъвкавостта на четирима, жизнеността на своите кучета, скоростта на петима.
Никога не беше съзнавала толкова ясно силата си.
И в същото време изпитваше тревожното чувство, че си е същата. В сърцето си все още обичаше по същия начин, все още долавяше слабостите си. Въпреки новите си дарове Мирима се чувстваше слаба. Въпреки че беше станала Вълча господарка се чувстваше прекалено обикновена.
Не знаеше дали Боренсон ще я срещне с радост в своя поход на юг, но до вечерта се надяваше да стигне в Карис и да се срещне с него. Може пък да решеше, че е заслужила правото да го придружи до Инкара, макар да не можеше да претендира, че притежава бойни умения.
Но сблъсъкът с лорд Пилвин я беше разтърсил, беше я разколебал. Що за врагове щеше да срещне в Инкара? Как можеше да се надява, че ще ги надвие? Даровете й нямаше да са достатъчни, за да се срази с магьосници като Краля на бурите и неговия род.
При Тор Доуан завари всичко объркано. Рицарите на Габорн се бяха проточили на няколко мили. Част от тях вече пристигаха в Тор Доуан, а един човек им каза, че Габорн бил потеглил на юг преди час.
Един рицар излезе от сенките на големите бели камъни, обкръжаващи пурпурния павилион, и се обърна към Йоме.
— Ваше величество, Негово величество крал Ордън ми нареди да ви уведомя, че му се е наложило много бързо да тръгне за Карис. Заръча ми да ви предам това писмо.
Йоме прочете писмото, подуши хартията да се увери, че пази миризмата на Габорн, после сгъна ядосано листа и го прибра в джоба си.
— Лоша ли е новината? — попита сър Хосуел. — Мога ли да помогна с нещо?
— Не. Съпругът ми трябва много бързо да стигне Карис. Моли ни да побързаме. Няма да можем да оставим конете да починат, ако искаме да го настигнем до вечерта.