Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Фейкаалд го изгледа изпод дебелите си вежди, прикривайки усмивката си. Разбираше играта на Радж Атън. Проучването на брега и осигуряването на опорен пункт за пробив си струваше, защото Радж Атън искаше да измъкне своите хора.
— Ще бъде изпълнено, о, Светлина на вселената.
После веднага извика няколко капитани и започна да съставя групата съгледвачи.
— Милорд — каза Палдейн, — освен това тук имаме много дървен материал — за барикади, греди за къщите и така нататък. Можем да заделим хора да работят при източната стена, да сглобят салове. С достатъчно салове можем много бързо да евакуираме по около сто хиляди души повече.
Радж Атън го погледна. Палдейн беше слаб, с изпито лице и тъмна коса, вече почти побеляла. Тъмносините му очи издаваха бистър ум.
— Още не — възрази Вълчият господар. — Ако започнем преждевременно да правим салове, това ще насочи умовете на хората към бягство, вместо да мислят как най-добре да се защитават. Първата ни грижа е отбраната на Карис.
— Милорд — каза Палдейн, — предвид подкрепленията хали, които прииждат от юг, подозирам, че бягството е нашата най-добра — ако не и единствена — възможност.
Радж Атън се усмихна с добре отработената си усмивка, включваща не само движение на устните. Мускулите около очите му също се присвиха.
— Свободен сте.
След като мъглата се разнесе, по стената на замъка се пръсна мълва, че Радж Атън изпраща части на изток, за да може замъкът да бъде евакуиран.
Вестта повдигна донякъде духа на Роланд. Едва сега той за пръв път можа да види самия град. Под него имаше домове и едно бадемово дърво, израсло до стената толкова високо, че можеше да скочи в горните му клони, без да пострада. Намираше се точно зад градината на някакъв благородник, а градът се простираше на север.
На запад се трупаха хиляди хора. Конете на рицарите на Радж Атън стояха навързани по коневръзите покрай улиците.
Срещу западната стена на външната полоса се бяха струпали около четиридесет гиганти главанаци, всеки по двайсет стъпки висок. Жълтата козина под ризниците им изглеждаше по-тъмна от обичайното, защото беше овлажняла от дъжда. Гигантите го гледаха с огромните си сребристи очи, някак тъжно и уморено. Великаните често имаха нужда да хапнат прясно месо и на Роланд не му хареса начинът, по който поглеждаха към децата, които надничаха от вратите и прозорците.
Не по-малко страховити от великаните бяха бойните кучета на Радж Атън: имаха маски и нещо като ризници от боядисана в червено кожа, както и нашийници с грамадни остри шипове. Бяха подсилени псета, гледани за бой и дарени с дарове на мускул, жизненост и метаболизъм от други кучета.
Но колкото и страховити да бяха тези зверове, Роланд знаеше, че още по-страховити са воините на Радж Атън. Всеки от Непобедимите имаше поне двайсет дара. В битка Непобедимите бяха наистина непобедими.
Освен от тези сили, стените на Карис се бранеха от над триста хиляди обикновени бойци от Мистария, Индопал и Флийдс. Всъщност мъжете бяха струпани по стените и натъпкани по кулите като мляно месо в наденица. Полосите, дворовете и улиците гъмжаха от копиеносци.
Една толкова голяма сила би трябвало да може да отблъсне всеки щурм. Но Роланд разбираше, че ако халите нападнат, всички тези хора няма да са достатъчно.
Докато гледаше как малката флотилия от двайсетина лодки гребе на изток, изпитваше искрена надежда, че скоро ще се върнат и евакуацията ще започне. Обмисли и собствения си курс във водата в случай, че се наложеше.
Халите продължиха похода си от юг през цялата сутрин. Четта им около Карис бе невъзможно да се преброи, но със сигурност десетки хиляди препускаха из околностите и се трудеха трескаво.
Никой жив днес човек не беше виждал как се труди хала — не беше виждал тяхната ловкост, ефикасност и смайваща скорост.
Вятърът задуха свирепо и два часа след съмване заваля ситен дъжд. Кожестите гърбове на халите лъснаха от водата. Дъждът и облаците донесоха на хората в Карис плаха надежда, защото всички знаеха, че ако засвяткат мълнии, халите най-вероятно ще си заминат.
Виячи сновяха навсякъде, събаряха в калта зидове и отбранителни валове. Изравяха дупки. Копаеха ровове на юг и на запад, пълнеха ги с вода от езерото Донестгрий, оформяха от тях странна мрежа от канали.
Звуците, които се вдигаха от полята западно от Карис, бяха странни, чужди: грохотът и хрипливото съскане на халите, от нищо непредизвиквания и необясним вой на виячите, мляскащите звуци, които издаваха лепкавите, докато се трудеха. Над всичко това се носеше един постоянен звук, подобен на скърцането на кости, издаван от прелитащите сред ордата грий. Роланд имаше чувството, че е пренесен в някакъв друг свят.