Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Такова беше наказанието, отредено за хора, извършили убийство или опит за убийство на кралска особа. Щом приближиха, Мирима ахна, защото си спомни, че сър Боренсон също беше кралеубиец и Йоме можеше да поиска същото наказание за него.
Миризмата на кръв изпълваше въздуха — тя я усещаше много по-силно със своя дар на мирис от куче. Миришеше странно възбуждащо.
Крал Лоуикър извърна глава, погледна Йоме — от челото му капеха тежки капки пот — и се разсмя.
— Е, издънко на Силвареста, дойде ли да позлорадстваш? — попита Лоуикър. Говореше с мъка.
Йоме поклати глава.
— Дайте му да пие поне — нареди тя на един от пазещите го рицари.
Но баронът поклати глава.
— Това само ще удължи страданието му, ваше величество. Пък и чудовище като него… той не би ви дал и глътка.
Тя погледна със скръб сакатото туловище, останало от крал Лоуикър.
— Искаш ли вода?
— Ах, тя изпитва състрадание към прокълнатите — изръмжа Лоуикър. — Не ме съжалявай. Искам съжалението ти още по-малко и от водата ти.
Мирима не можеше да повярва, че Лоуикър ще е толкова студен, толкова корав дори сега, когато се бе изправил пред смъртта. Но беше виждала това презрително изражение на други лица. В замък Силвареста, когато градската стража излови плячкосващи мародери при идването на Сияйния на мрака, беше видяла подобни изражения на лицата на корави престъпници, хора, които се криеха от Земния крал, за да не погледне в сърцата им и да разбере какви са.
Сега тя разбра дилемата на Лоуикър. Докато много крале сами щяха да потърсят Габорн, за да се съюзят с него и така да спасят себе си и своите поданици, то други щяха да са като Лоуикър Белдинук и Андърс, краля на Южен Кроудън — хора толкова покварени, че да не виждат друг избор за себе си освен да убият Габорн.
Лоуикър знаеше, че самият той е безнадеждно покварен.
— Все едно, съжалявам ви — каза му Йоме.
Лоуикър се закиска безумно и сълзите потекоха по покритото му със спечена кал лице. Явно болката, съчетана с горещото слънце, въздействаше на ума му.
„Какъв зъл човек — помисли Мирима. — Не заслужава жал, а ето, че Йоме му я предлага. Не заслужава вода, но Йоме е готова да му даде.“
— Ваше величество — попита след дълга пауза сър Хосуел, — да го довърша ли? — Не посмя да изрече по-неделикатната дума „убия“.
Мирима помисли, че Йоме ще отстъпи, ще кимне и нещастникът ще умре още сега, ще се освободи от страданията.
— Не — каза Йоме, изведнъж разгневена. — Той на това се надява.
Пришпори коня си покрай Лоуикър и Мирима изпита тръпка на облекчение.
Герой по неволя
Радж Атън се взираше през прозореца в западната кула на цитаделата на херцог Палдейн и оглеждаше градежа на халите.
Засега той общо взето протакаше. Хората му още не се бяха върнали от източната страна на езерото, така че все още не знаеше със сигурност дали ще могат да избягат от крепостта. Фактът, че толкова се бяха забавили, му подсказваше, че групата е избита до крак.
В едно потайно ъгълче на ума си знаеше, че войските на Габорн трябва да са тръгнали на помощ на Карис. Може би дори самият Земен крал щеше да дойде да се бие с халите и той вече предвкусваше задоволството, което можеше да му донесе гледането на битката отдалече.
Радж Атън беше тук с Палдейн, мъжете, които бяха служили като Умове на крал Ордън, и с личния си съветник Фейкаалд. Тримата му огнетъкачи стояха отзад при буйния огън в камината и гледаха дима и гърчещите се пламъци. Извличаха от тях топлина и се мъчеха да си възстановят силите, но бяха толкова изцедени, че Радж Атън се съмняваше дали изобщо ще могат да се бият до края на този ден. А не смееше да се опълчи на халите без огнените му магьосници да са до него.
Сред съмване Радж Атън бързо беше поставил части да бранят портите на замъка. Само че халите просто не им обръщаха внимание и продължаваха да си строят.
— Какво са замислили? — зачуди се гласно Вълчия господар. — Защо не щурмуват?
— Може би се боят да опитат фронтална атака — предположи херцог Палдейн. — Но копаят добре и може да пробият някой тунел под замъка, като чудовищни сапьори.
Халите явно бяха дошли тук с някаква цел.
Но за момента завземането на замъка като че ли не ги интересуваше. Може би не съзнаваха ясно опасността, която представляваха за тях хората тук. На Радж Атън дори му се струваше, че има някаква далечна възможност просто да са забравили, че замъкът е тук; в края на краищата те бяха странни същества, играещи по свирка, която никой човек не можеше да чуе.
Той хвърли поглед към Костения хълм. Злата магесница се трудеше там, близо до върха на хълма, и огнените руни, дамгосани по корубата й, проблясваха. За момент масивната й глава се извърна към замъка, но след това тя продължи работата си.