Смъртта като изкуство

— Тоест не е актриса? — за всеки случай уточни тя.

— Нищо общо — увери я Антон. — А вие защо се съмнявате?

— Чудя се дали ще ни излъже, или не — призна Настя. — Някак свикнах с мисълта, че напоследък постоянно ме водят за носа. Затова ще ви помоля да направите следното: аз ще седна до Вероника и ще следя текста, а вие седнете отсреща и следете реакциите й. Щом забележите нещо — сигнализирайте ми, а аз ще видя кое място в пиесата чете. Вярно, всичко това може и да не е от полза, Вероника може да се окаже чист и открит човек и всички нейни реакции може да са искрени и разбираеми. Но представете си, че и тя е като всички, с които вече си имахме работа? Че умее да се преструва, да крие истинските си чувства, да се владее и тем подобни. Разбрахме ли се?

Настя беше замислила да даде на Вероника Колодная да прочете пиесата „Правосъдие“. Кой знае защо, й се струваше, че това трябва да донесе определени резултати. Освен това Настя беше стопроцентово сигурна, че съпругата на Никита Колодни не знае съдържанието на тази пиеса.

И се оказа права. Вероника наистина не беше чела пиесата и не знаеше нейното съдържание.

— А защо е нужно да я чета пред вас? — учуди се младата жена. — Оставете ми я, ще я прочета после. Сега имам много работа и никакво време.

— Вероника, сега ще седнете и ще прочетете пиесата, а ние ще почакаме, докато свършите, и после ще поговорим — твърдо отсече Сташис. — Ако откажете, ще трябва да ви викаме с призовка при следователя и тогава ще четете в неговия кабинет. Но пак в наше присъствие.

Вероника сви рамене.

— Ами добре, щом настоявате…

Тя седна до масата, сложи пред себе си донесената от Настя папка и зачете. Настя седна до нея, Сташис — отсреща. Отначало нямаше никаква реакция и Настя дори започна да се съмнява в успеха на начинанието си. Но после Вероника започна да се мръщи и да нервничи. Настя улови погледа на Антон и погледна текста: беше сцената на показанията в съда, които дава приятелката на подсъдимата Зиновиева.

— Нещо не е в ред ли? — колкото можа по-равнодушно попита Настя. — Нещо не ви харесва в пиесата?

— Не, не — отвърна Вероника някак твърде припряно, — всичко е наред. Просто имаше печатна грешка.

Настя още веднъж погледна текста, прегледа цялата страница. Нямаше никаква печатна грешка, всички думи бяха написани без грешки, и запетаите си бяха на местата. Ненапразно дойдоха.

Вероника четеше бързо, проличаваше си навикът й да чете постоянно големи произведения, когато човек чете не за удоволствие, а като работа. Тя нервничеше все повече, а когато стигна до финалния монолог на Юрий, в който той разказва как е извършил убийството, скочи и хвърли пиесата в средата на масата.

— Не може да бъде! Не вярвам! Изобщо какво е това? Искате да кажете, че мъжът ми е убиец ли?