Пенрик [bg]

— Де да беше това. — Пенрик се протегна на твърдия под, вдигна ръце и ги подложи под главата си, примижал към луната, която обливаше светлото му лице с меката си топлина и го превръщаше в статуя от сняг. — Пробвай по три на седмица. Понякога и по повече.

— Какво?

— Е, това е място за изповеди, нали? А и след утре едва ли ще се видим повече, така че… защо не? Като да сцепиш цирей… и също толкова грозно и очарователно като онова, дето излиза от него, дааа. Току-виж ми се отразило добре.

„Луд за оковаване?“ Найкис прехапа устни.

— Всичко започна добре. Щастлив бях с научните си занимания в двора на принцесата-архисвещена. Но бях превел записките на просветена Рухия върху приложението на магията в медицината и така орденът на Майката в Мартенмост разбра, че две от предишните ездачки на Дездемона са били лекарки. Принцесата държеше да се развивам, аз също, затова се зарадвах, когато тя ме прати в болницата да стажувам. Да се уча, да чиракувам, ако щеш. Само дето знанията на просветена Амберейн и просветена Хелвия изведнъж се пробудиха в мен и аз започнах колкото да уча, толкова и да преподавам. Не че всеки нов пациент не е урок за лекаря си и така цял живот. Приятно ми беше да преподавам анатомия. Излекувах няколко трудни случая. Работата е там, че всичко зависи от терена, върху който работиш. Ако бяха ослепили брат ти с нажежено желязо, нямаше да остане много, върху което да въздействам с уменията си. Но погледнато отвън, за никого не беше ясно защо понякога успявах, а друг път — не. Болницата все повече разчиташе на мен, защото, в крайна сметка, понякога се получаваше. Защо да не опитаме, един вид. Бях много натоварен, но все още се справях, а после принцесата почина и аз изгубих защитник, без дори да съм подозирал, че имам такъв. Работата е там, че орденът ме „щадеше“ само за най-тежките случаи. Не ми възлагаха да церя възпален нокът или глисти. Не ми отпускаха едничка лесна победа. Само най-тежките наранявания и болести, отново и отново, всеки божи ден. Някои оздравяваха, но повечето умираха. Когато усетих, че съм започнал, всяка сутрин на път към болницата, да мисля как най-ефективно… е, това вече няма значение.

— За мен има — осмели се да каже Найкис.

Посребрените му от луната вежди се вдигнаха.

— Защо? Добре де. Обещах да се изповядам докрай, нали така. Тук, на колене… е, проснат на пода пред своя бог. Не че Той вече не знае всичко. — Снежна усмивка, призрачна почти. — Та когато осъзнах, че всеки ден на път към болницата обмислям начини, по които един магьосник би могъл да се самоубие — което не е лесно, между другото, ако демонът му не е съгласен, — та тогава стигнах до извода, че е време да се откажа. Подадох молба към архисвещения на Адрия да ме назначи като преводач или за друга научна работа към храма и сложих край на кариерата си като лекар в Мартенмост. Пътят на север през планините беше много приятен. Имах чувството, че съм се измъкнал на косъм.