Пенрик [bg]

— Хм. Тук явно те обичат повече. — Взе парите, но вместо само да се поклони, падна на колене пред олтара с бялата покривка. Вдигна ръце с длани нагоре в молитва, а минутка по-късно се просна на плочките с разперени ръце в знак на най-дълбоко смирение. Или в резултат от смъртна умора.

Възцари се пълна тишина. Но не за дълго, оказа се, защото след малко Найкис го чу да мърмори:

— Кого заблуждавам, мой най-любезни или най-жестоки господарю. Ти никога не ми отговаряш. — Гласът му стана кисел. — Само глупак може да привлича вниманието му. Хич не ни трябва. Сериозно.

Найкис не би искала да прекъсва молитва, но това звучеше повече като спор. Приближи се и седна с кръстосани крака до… лекаря, магьосника, свещения? В кое от многобройните си качества се беше проснал в такова безнадеждно смирение?

Той се претърколи по гръб и я стрелна с усмивка. Не изглеждаше изненадан.

— Здрасти, Найкис. Дошла си да се помолиш?

— Може би.

Пенрик кимна към олтара с бялата покривка.

— Той е и твой бог, нали? Май те чух да казваш нещо такова, докато още бяхме в Патос.

— Понеже никой от другите не отговаря на молитвите ми, да.

— Моите съболезнования.

Не беше сигурна как да разбира това.

— Исках да говоря с теб. Хрумна ми друга идея, докато пътувахме.

— О?

— Вместо Аделис да идва с теб в Адрия, което той няма да направи, защо ти не дойдеш с нас в Орбас?

Пенрик издаде тих звук, който не ѝ подсказа какво мисли за предложението ѝ — беше по-скоро като охкането на човек, когото са ударили с юмрук в корема. После магьосникът свъси вежди.

— Арисайдия одобрява ли тази твоя идея?

— Сигурна съм, че ще мога да го убедя — каза Найкис, без да е докрай убедена в думите си. — Щом се установим там, Аделис ще ти помогне да си намериш добра служба. Може би дори като придворен магьосник.

— Дукът сигурно си има придворен магьосник. Точно така изгубих последната си служба. Когато принцесата-архисвещена Люен внезапно почина, заместницата ѝ си доведе свой доверен магьосник от Изтокдом. Предложих да остана, без да се бъркам в делата им, като безмълвна мишчица сред книгите си… даже не бях завършил последния си превод… но явно никой не вярваше, че в двореца има място за два демона на хаоса. Дори и самите демони.

Чакай, последното не беше ли изречено с другия му глас? Пенрик продължи да разказва спомените си, вперил поглед в нощното небе, ограничено от отвора над вечния огън.

— Постараха се всячески да ме прехвърлят към ордена на Майката в Мартенмост, който, за разлика от двореца, даваше мило и драго да ме получи. Идеално, нали? Всички са доволни, без мен. Никой не бива да погребва две майки за една година.