Есенната република [bg]

— Сър. — Гласът звучеше тих и далечен, но фелдмаршалът се извърна и видя Олем до себе си. Телохранителят беше покрит с прах и опръскан с кръв, която обаче не изглеждаше да е негова. — Сър, трябва да вървим! Нападат ни!

— Кой?

Преди Олем да успее да отговори, Арбър вдигна ръка и посочи към останките на затвора. Тамас се дръпна рязко от бликналата ненадейно ослепителна светлина и вдигна ръка, за да заслони очите си. Светлината избледня бавно до сияйна фигура на десетина крачки над отломките. Около нея се завихриха бели ивици магия и дрехите ѝ се разпаднаха под собствената ѝ неприкрита мощ.

Тамас зяпна. Никога не бе виждал подобно нещо. Нито от Адом или Жулин, нито дори от цялата кралска кабала, работеща в синхрон. Той не разпознаваше жената, но въпреки това можеше да предположи коя е: Черис, другата половина на Кларемон, второто лице на бог Бруд.

— Махни хората оттук! — извика Тамас. — Арбър, войниците да сформират строй. Искам всичко, което можеш да ми осигуриш. Стрелци, артилерия. Всичко!

— Сър, по-добре да отстъпим — каза Олем.

— Майната му на отстъплението. Ще се бия и ще умра тук. Иди при бригадите отвъд градските стени. Кажи им да щурмуват помещенията на Кларемон в двореца. Да убият всеки, облечен в бруданска униформа. И в името на бездната, да избягват самия Кларемон!

— Сър, не можете…

— Това е заповед, войнико. Върви! — Докато Олем се отдалечаваше, Тамас извади пистолета си и се прицели в бога, като обра спусъка. Куршумът изчезна сред вихрещата се магия, без да възпроизведе какъвто и да е видим ефект. Фелдмаршалът хвърли барутен заряд в устата си и задъвка, изпълнен с усещането за сила.

Богът се извърна към него, лицето ѝ беше ведро. Тамас извади и другия си пистолет, прицели се в окото ѝ и дръпна спусъка.

Тя изчезна за едно мигване на окото. Тамас се взираше упорито в мястото, на което се бе намирала допреди малко, предпазливо задържал пистолета пред себе си.

— Къде отиде?

— Тук — прошепна глас в ухото му.

Той се извъртя шеметно, но беше твърде бавен. Като в менгеме някаква ръка го стисна за гърлото и фелдмаршалът почувства как краката му се отделят от земята и не може да си поеме дъх. Обърнаха го и той погледна бога в очите.

— Дадох ти избор. — Гласът ѝ беше мек и женствен, но го придружаваше ехо сякаш се носеше из огромните зали на катедрала. Можеше да чуе отзвука на Кларемон в него. — Не исках това. — Тамас беше повдигнат малко по-високо. Той сграбчи стисналите го пръсти, но със същия успех можеше да се опита да се откопчи от неподатливите ръце на някоя мраморна статуя. Забори се с цялата си сила, мощта на десетима мъже течеше във вените му, но тя сякаш беше нищо за бога.