Бесове

— Ще ми позволите да не се съглася с вас, Кармазинов — побърза да се намеси Юлия Михайловна. — Карлсруе си е Карлсруе, но вие обичате да мистифицирате и тоя път не ви вярваме. Кой руски писател е изобразил толкова най-съвременни типове, кой е доловил толкова най-съвременни въпроси, кой е посочил именно ония главни пунктове на съвременността, които образуват типа на съвременния деец? Вие, само вие и никой друг. Разправяйте после за равнодушие към родината и за страшния си интерес към водосточната тръба в Карлсруе! Ха-ха!

— Да, разбира се — запримлясква Кармазинов, — аз наистина показах в типа на Погожев всички недостатъци на славянофилите, а в типа на Никодимов всички недостатъци на западняците.

— Чак пък всички — тихичко пошушна Лямшин.

— Но го правя между другото, само колкото да убия скуката и… да задоволя настойчивите искания на моите съотечественици.

— Степан Трофимович — възторжено продължаваше Юлия Михайловна, — вероятно знаете, че утре ще имаме удоволствието да чуем прелестните редове… на едно от най-новите изящни белетристични вдъхновения на Семьон Егорович, озаглавено „Merci“. В него той обявява, че преставал да пише, за нищо на света нямало да пише повече, та ако ще ангели да слезели от небето или, по-точно, ако цялото висше общество почне да го моли да измени решението си. С една дума, оставя перото за цял живот и това грациозно „Merci“ е отправено към публиката като благодарност за онзи постоянен възторг, с който толкова години е съпровождала неизменните му усилия да служи на честната руска мисъл.

Юлия Михайловна бе на върха на блаженството.

— Да, ще се сбогувам; ще кажа своето „Merci“ и ще замина, и там… в Карлсруе… ще склопя очи — окончателно взе да се превзема Кармазинов.

Като мнозина от великите ни писатели (а у нас великите писатели са много) той не можеше да устои на похвалите и тутакси започваше да се разкисва от тях, въпреки ума си. Мисля обаче, че това е простително. Разправят, че в един частен разговор един от нашите шекспировци направо бил изтърсил, че „ние, великите хора, инак не можем“ и прочие, и дори не забелязал какво е казал.

— Там в Карлсруе ще склопя очи. Завършвайки делото си, на нас, великите хора, ни остава едно — по-скоро да склопим очи, без да търсим награда. И аз ще направя така.

— Дайте ми адреса, ще дойда в Карлсруе на гроба ви — разкикоти се немецът.

— Сега мъртвите ги препращат и по железниците — обади се неочаквано някакъв невзрачен младеж от свитата.

Лямшин просто изпищя от възторг, Юлия Михайловна се намръщи. Влезе Николай Ставрогин.

— А на мен ми казаха, че са ви откарали в участъка — обърна се той към Степан Трофимович с висок глас.

— Въпрос на участ — тутакси направи каламбур Степан Трофимович.

— Но се надявам, че това няма да се отрази на моята молба — отново поде Юлия Михайловна, — надявам се, че независимо от глупавата неприятност, за която и досега си нямам ясна представа, няма да излъжете най-добрите ни очаквания и въпреки тая си участ ще участвате в литературното ни утро.