Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— … Би трябвало да ви изглежда еднообразен — нарочно повтори Степан Трофимович, проточвайки думите колкото се може повече и по-безцеремонно. — Такъв бе и моят живот през тоя четвърт век, et comme on trouve partout plus de moines que de raison280, и тъй като съм напълно съгласен с това, излиза, че за тоя четвърт век…
— C’est charmant, les moines281 — пошушна Юлия Михайловна, обръщайки се към седналата до нея Варвара Петровна.
Варвара Петровна й отговори с горд поглед. Но Кармазинов не можа да понесе успеха от френската фраза и побърза пискливо да прекъсне Степан Трофимович:
— Що се отнася до мен, аз в това отношение съм вече спокоен и седма година не мърдам от Карлсруе. И когато миналата година градският съвет реши да се прокара нова водосточна тръба, с цялото си сърце почувствах, че този водосточен въпрос на Карлсруе ми е по-близък и по-скъп от всички въпроси на моето мило отечество… по време на тъй наречените тукашни реформи.
— Принуден съм да ви съчувствам, макар и със свито сърце — въздъхна Степан Трофимович и многозначително наклони глава.
Юлия Михайловна тържествуваше — разговорът ставаше и дълбок, и с насока.
— Нова тръба за нечистотиите, така ли? — гръмогласно се осведоми докторът.
— За вода, докторе, за вода, аз тогава дори им помагах да напишат проекта.
Докторът пак се разсмя гръмогласно. Мнозина го последваха, при това тоя път се смееха право в очите му, но той не го разбра и остана страшно доволен, че всички се смеят.
— Ще ми позволите да не се съглася с вас, Кармазинов — побърза да се намеси Юлия Михайловна. — Карлсруе си е Карлсруе, но вие обичате да мистифицирате и тоя път не ви вярваме. Кой руски писател е изобразил толкова най-съвременни типове, кой е доловил толкова най-съвременни въпроси, кой е посочил именно ония главни пунктове на съвременността, които образуват типа на съвременния деец? Вие, само вие и никой друг. Разправяйте после за равнодушие към родината и за страшния си интерес към водосточната тръба в Карлсруе! Ха-ха!
— Да, разбира се — запримлясква Кармазинов, — аз наистина показах в типа на Погожев всички недостатъци на славянофилите, а в типа на Никодимов всички недостатъци на западняците.
— Чак пък всички — тихичко пошушна Лямшин.
— Но го правя между другото, само колкото да убия скуката и… да задоволя настойчивите искания на моите съотечественици.
— Степан Трофимович — възторжено продължаваше Юлия Михайловна, — вероятно знаете, че утре ще имаме удоволствието да чуем прелестните редове… на едно от най-новите изящни белетристични вдъхновения на Семьон Егорович, озаглавено „Merci“. В него той обявява, че преставал да пише, за нищо на света нямало да пише повече, та ако ще ангели да слезели от небето или, по-точно, ако цялото висше общество почне да го моли да измени решението си. С една дума, оставя перото за цял живот и това грациозно „Merci“ е отправено към публиката като благодарност за онзи постоянен възторг, с който толкова години е съпровождала неизменните му усилия да служи на честната руска мисъл.
Юлия Михайловна бе на върха на блаженството.
— Да, ще се сбогувам; ще кажа своето „Merci“ и ще замина, и там… в Карлсруе… ще склопя очи — окончателно взе да се превзема Кармазинов.
Като мнозина от великите ни писатели (а у нас великите писатели са много) той не можеше да устои на похвалите и тутакси започваше да се разкисва от тях, въпреки ума си. Мисля обаче, че това е простително. Разправят, че в един частен разговор един от нашите шекспировци направо бил изтърсил, че „ние, великите хора, инак не можем“ и прочие, и дори не забелязал какво е казал.
— Там в Карлсруе ще склопя очи. Завършвайки делото си, на нас, великите хора, ни остава едно — по-скоро да склопим очи, без да търсим награда. И аз ще направя така.
— Дайте ми адреса, ще дойда в Карлсруе на гроба ви — разкикоти се немецът.
— Сега мъртвите ги препращат и по железниците — обади се неочаквано някакъв невзрачен младеж от свитата.
Лямшин просто изпищя от възторг, Юлия Михайловна се намръщи. Влезе Николай Ставрогин.
— А на мен ми казаха, че са ви откарали в участъка — обърна се той към Степан Трофимович с висок глас.
— Въпрос на участ — тутакси направи каламбур Степан Трофимович.
— Но се надявам, че това няма да се отрази на моята молба — отново поде Юлия Михайловна, — надявам се, че независимо от глупавата неприятност, за която и досега си нямам ясна представа, няма да излъжете най-добрите ни очаквания и въпреки тая си участ ще участвате в литературното ни утро.
280
И тъй като човек среща монаси по-често, отколкото здрав смисъл (фр.).
281
Чудесно е това за монасите (фр.).