Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Най-сетне, най-сетне! Колко години оттогава… Excellent ami277.
Кармазинов се хвърли да го целува и то се знае, подложи бузата. Подлъганият Степан Трофимович беше принуден да я целуне.
— Cher — каза ми той вечерта, спомняйки си събитията през тоя ден, — в този момент си помислих: кой от нас двамата е по-подъл? Той ли, който ме прегръща, за да ме унизи още в следващия момент, аз ли, който го презирам, но го целувам по бузата, въпреки че бих могъл да се извърна… пуф, да се не види!
— Хайде, разказвайте, разкажете ми всичко — лигавеше се и Кармазинов, сякаш наистина беше възможно току изведнъж да вземе да му разкаже живота си през тия двайсет и пет години. Но това глупаво лекомислие влизаше в правилата на „добрия“ тон.
— Ще ви напомня, че за последен път се видяхме в Москва, на обяда в чест на Грановски, и че оттогава минаха двайсет и четири години… — твърде резонно (а следователно пренебрегвайки „добрия“ тон) почна Степан Трофимович.
— Ce cher homme278 — кресливо и фамилиарно го прекъсна Кармазинов, стискайки го някак прекалено дружески за рамото, — Юлия Михайловна, че отведете ни по-скоро в гостната си де, там той ще седне и всичко ще разкаже.
— А трябва да ви кажа, че изобщо никога не съм бил близък с тая истеричка — пак същата вечер ми каза Степан Трофимович, треперейки от яд. — Бяхме, кажи-речи, момчета и още тогава бях почнал да го мразя… също както и той мене, разбира се.
Гостната на Юлия Михайловна бързо се напълни. Варвара Петровна беше в крайно възбудено състояние, макар и да се мъчеше да изглежда спокойна — забелязах я на два-три пъти да отправя погледи пълни с омраза към Кармазинов и пълни с гняв към Степан Трофимович; това беше предварителен гняв — от страх, от ревност, от любов: ако Степан Трофимович пак направеше някой гаф и позволеше на Кармазинов да го среже публично, тя, струва ми се, моментално би скочила и би го набила. Забравих да кажа, че сред гостите беше и Лиза — никога не я бях виждал тъй радостна, безгрижно-весела и щастлива. Тук беше, разбира се, и Маврикий Николаевич. Освен това сред тълпата млади дами и полуразхайтени млади господа, образуващи постоянната свита на Юлия Михайловна, където разхайтеността минаваше за веселие, а евтиният цинизъм — за ум, забелязах две-три нови лица: някакъв току-що пристигнал в града и крайно съмнителен поляк, някакъв немски доктор — як старец, който непрекъснато се смееше, и то с наслада, на собствените си вицове, и най-сетне някакво съвсем младо князче от Петербург, което се движеше като автомат, имаше осанка на държавен мъж и носеше страшно дълга и остра якичка. Личеше си, че Юлия Михайловна страшно държи на този си гост и дори малко се безпокои за своя салон…
— Cher monsieur Karmazinoff279 — заговори Степан Трофимович, като се разположи в твърде картинна поза на дивана и внезапно почна да точи думите и се лигави не по-зле от Кармазинов, — cher monsieur Karmazinoff, животът на човек от ония, нашите времена, при това на човек, изповядващ известни възгледи, дори след двайсет и пет годишен промеждутък би трябвало да ви се стори еднообразен…
Немецът гръмко и отсечено се разсмя, буквално се разцвили, предполагайки вероятно, че Степан Трофимович е казал нещо много смешно. Той го погледна с преувеличено учудване, което впрочем не направи впечатление. Князът също го погледна, насочвайки към него остриетата на яката си, и дори си постави пенснето, макар да не изпитваше каквото и да било любопитство.
277
Превъзходни друже (фр.).
278
Тоя мил човек (фр.).
279
Драги господин Кармазинов (фр.).