Бесове

— Най-сетне, най-сетне! Колко години оттогава… Excellent ami277.

Кармазинов се хвърли да го целува и то се знае, подложи бузата. Подлъганият Степан Трофимович беше принуден да я целуне.

— Cher — каза ми той вечерта, спомняйки си събитията през тоя ден, — в този момент си помислих: кой от нас двамата е по-подъл? Той ли, който ме прегръща, за да ме унизи още в следващия момент, аз ли, който го презирам, но го целувам по бузата, въпреки че бих могъл да се извърна… пуф, да се не види!

— Хайде, разказвайте, разкажете ми всичко — лигавеше се и Кармазинов, сякаш наистина беше възможно току изведнъж да вземе да му разкаже живота си през тия двайсет и пет години. Но това глупаво лекомислие влизаше в правилата на „добрия“ тон.

— Ще ви напомня, че за последен път се видяхме в Москва, на обяда в чест на Грановски, и че оттогава минаха двайсет и четири години… — твърде резонно (а следователно пренебрегвайки „добрия“ тон) почна Степан Трофимович.

— Ce cher homme278 — кресливо и фамилиарно го прекъсна Кармазинов, стискайки го някак прекалено дружески за рамото, — Юлия Михайловна, че отведете ни по-скоро в гостната си де, там той ще седне и всичко ще разкаже.

— А трябва да ви кажа, че изобщо никога не съм бил близък с тая истеричка — пак същата вечер ми каза Степан Трофимович, треперейки от яд. — Бяхме, кажи-речи, момчета и още тогава бях почнал да го мразя… също както и той мене, разбира се.

Гостната на Юлия Михайловна бързо се напълни. Варвара Петровна беше в крайно възбудено състояние, макар и да се мъчеше да изглежда спокойна — забелязах я на два-три пъти да отправя погледи пълни с омраза към Кармазинов и пълни с гняв към Степан Трофимович; това беше предварителен гняв — от страх, от ревност, от любов: ако Степан Трофимович пак направеше някой гаф и позволеше на Кармазинов да го среже публично, тя, струва ми се, моментално би скочила и би го набила. Забравих да кажа, че сред гостите беше и Лиза — никога не я бях виждал тъй радостна, безгрижно-весела и щастлива. Тук беше, разбира се, и Маврикий Николаевич. Освен това сред тълпата млади дами и полуразхайтени млади господа, образуващи постоянната свита на Юлия Михайловна, където разхайтеността минаваше за веселие, а евтиният цинизъм — за ум, забелязах две-три нови лица: някакъв току-що пристигнал в града и крайно съмнителен поляк, някакъв немски доктор — як старец, който непрекъснато се смееше, и то с наслада, на собствените си вицове, и най-сетне някакво съвсем младо князче от Петербург, което се движеше като автомат, имаше осанка на държавен мъж и носеше страшно дълга и остра якичка. Личеше си, че Юлия Михайловна страшно държи на този си гост и дори малко се безпокои за своя салон…