Бесове

— Пръчки! — провикнал се Андрей Антонович още по-неочаквано.

Настъпила мъртвешка тишина.

Така се бяха развили събитията в началото, съдейки по най-достоверни сведения и по моите догадки. По-нататък обаче сведенията, а и моите догадки не са вече толкова точни. Впрочем разполагаме и с някои факти.

Първо, пръчките пристигнали някак твърде бързо: очевидно, очаквайки тая заповед, предвидливият полицейски началник предвидливо ги е приготвил. Наказани бяха впрочем само двама, мисля, че не бяха дори трима души; и настоявам, че е така. Чиста измислица е, че били наказани всички или дори половината от хората. Вятър работа са и приказките относно бедната, но от благородно потекло дама, която най-неочаквано била хваната и тутакси бита; а за тая дама лично аз го четох в кореспонденцията на един петербургски вестник. Вярно, че у нас мнозина говореха за някоя си Авдотя Петровна Тарапигина, от приюта при гробището, която, прибирайки се от гости, минавала през площада и водена от естествено любопитство, се промушила напред сред зрителите; виждайки какво става, възкликнала: „Какъв срам!“ — и плюла. При което уж моментално я спипали и също я „напердашили“. Тоя случай не само че го писаха във вестниците, но в града се пусна дори подписка в нейна полза. Самият аз записах двайсет копейки. И какво излезе? Оказва се, че изобщо не е имало и няма никаква Тарапигина! Лично ходих да правя справка в приюта: хората дори не бяха чували за такава; не стига това, ами май се обидиха, като им разказвах за слуховете. Спирам се впрочем на тая несъществуваща Авдотя Петровна, защото това, което уж се било случило с нея (ако тя съществуваше), насмалко не се случи със Степан Трофимович; мисля дори, че тоя нелеп слух за Тарапигина бе тръгнал тъкмо по тоя начин, тоест украсявайки случката, клюката постепенно превърна моя приятел в някаква си Тарапигина. Най-важното, че просто не помня по какъв начин ми се беше изплъзнал още като излязохме на площада. Предчувствайки нещо много лошо, исках да заобиколим по края, но ни попречи собственото ми любопитство — само за миг се спрях с първия срещнат да питам какво става и като погледнах, Степан Трофимович вече го нямаше край мене. Инстинктивно се втурнах да го диря на най-опасното място; не знам защо, но ми се струваше, че и неговата шейна се е сурнала по нанадолнището. И действително — открих го в самия център на събитията. Помня, че го задърпах за ръкава; но той спокойно и гордо ми отправи един крайно авторитетен поглед.

— Cher — каза той с тон, в който звучеше някаква изопната до скъсване струна. — Щом дори тук, на площада, пред очите ми се разпореждат тъй безцеремонно, какво да очакваме например от тоя… като му се случи да действа самостоятелно.

И разтреперан от негодувание, тръпнещ от желанието да бъде предизвикателен, заплашително вдигна пръст и изобличително го насочи към опуления насреща ни, само на две крачки от нас, Флибустиеров.