Бесове

285 с тостове — и към деветдесет рубли за гувернантките, или събиране на значителни суми при едно скромно тържество. Всъщност всичко това бяха само приказки, колкото да се всее страх, комитетът, разбира се, беше измислил трето средно и благоразумно решение на въпроса, сиреч едно хубаво във всяко отношение празненство, само че без шампанско, и по този начин и за гувернантките оставаше една съвсем прилична сума, значително по-голяма от деветдесет рубли. Юлия Михайловна обаче не се бе съгласила; тя по характер презираше половинчатите работи. И моментално си науми, че щом първоначалната идея е неосъществима, незабавно и всецяло ще трябва да се прегърне другата крайност, тоест осъществяването на колосални постъпления, та всички губернии да се пукнат от завист. „Публиката трябва най-сетне да разбере — завърши тя пламенната си реч пред комитета, — че постигането на общочовешките цели е нещо несравнимо по-възвишено от мимолетните телесни наслади, че празненството е всъщност само едно провъзгласяване на великата идея, и поради това трябва да се задоволи с едно най-икономично немско балче, единствено заради алегорията, щом е толкова невъзможно да мине без тоя глупав бал!“ — дотам го беше възненавидяла. Едва успяха да я успокоят. Тъкмо тогава бяха измислени и предложени „литературният кадрил“ и останалите естетически номера в замяна на телесните наслади. Пак тогава Кармазинов бе дал окончателно съгласие да прочете своето „Merci“ (до тоя момент само усукваше и мънкаше) и така да унищожи дори мисълта за храна в умовете на нашата невъздържана публика. По тоя начин балът отново се превръщаше в едно великолепно тържество, макар и от по-друг характер. А за да не се хвърчи съвсем в облаците, все пак се реши, че в началото на бала може да се поднесе по чаша чай с лимон и кръгли сладки, после оранжади и лимонади, а накрая дори сладолед, но това да е всичко. За ония пък, които винаги и навсякъде изпитват глад и най-вече жажда, извън залата да се открие специален бюфет, с което ще се нагърби Прохорич (главният готвач на клуба) — впрочем под най-строг надзор от страна на комитета, — и там да се сервира кой каквото поиска, но срещу заплащане, при което на вратата на залата да се постави специален надпис, че бюфетът е извън програмата. Предложи се на утрото изобщо да не се открива бюфет, за да не се попречи на четенето, въпреки че на бюфета се отреждаше място през пет стаи от „Бялата зала“, в която Кармазинов се беше съгласил да прочете своето „Merci“. Интересно, че на това събитие, тоест четенето на Кармазиновото „Merci“, в комитета бе придадено колосално значение дори от страна на най-практичните хора. Да не говорим за поетичните натури като предводителшата например, която съобщи на Кармазинов, че щом свърши четенето, ще се разпореди на стената на залата й да се постави мраморна плоча, на която със златни букви ще пише, че еди-коя си година и на еди-коя си дата тук, на това място, прощавайки се с перото, великият руски и европейски писател е прочел своето „Merci“ и по тоя начин се е сбогувал с руските читатели в лицето на представителите на нашия град и че тоя надпис всички ще го прочетат още на бала, тоест пет часа след като бъде прочетено „Merci“. Със сигурност зная, че главно Кармазинов беше настоял през деня, тоест когато той чете, в никакъв случай да няма бюфет, въпреки забележката на някои членове на комитета, че това не съответства на местните нрави.