Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— А, помня — каза Сам. — И други работи си спомням. Не ми се нравят тия мисли, но като си мисля за туй-онуй, за разказите на господин Билбо и прочие, комай мога да се досетя за името на съществото. Противно име. Може би Ам-гъл?
— Да, отдавна се боях от това — каза Фродо. — Още от онази нощ на плоскореда. Предполагам, че се е спотайвал из Мория и тогава е надушил следите ни, но се надявах, че престоят ни в Лориен ще го обърка отново. Жалката твар навярно се е крила из горите край Сребропът и е наблюдавала как потегляме!
— Така изглежда — каза Сам. — И ще е добре да внимаваме повечко, иначе, току-виж, усетим някоя нощ зловредни пръсти около шиите си, ако изобщо се събудим, за да усетим нещо. Та за това ми беше думата. Тая нощ няма нужда да тревожим Бързоход и останалите. Аз ще остана на стража. Мога да си отспя утре, нали съм само багаж в лодката, така да се каже.
— И още би трябвало да се каже „багаж с очи“ — добави Фродо. — Ще пазиш, но при едно условие: обещай да ме събудиш към полунощ, ако дотогава не се случи нещо.
В глухите нощни часове Фродо се събуди от тежък сън и откри, че Сам го разтърсва.
— Срамота е да ви будя — прошепна Сам, — ама така заръчахте. Няма какво да се каже, във всеки случай нищо сериозно. Мисля, че преди малко чух някакво тихо пляскане и подсмърчане, но нощем край Реката често се чуват подобни странни звуци.
Той си легна, а Фродо, омотан в одеяло, остана да седи и да се бори с дрямката. Минути или часове се влачеха бавно, без нищо да се случи. Фродо тъкмо се поддаваше на изкушението пак да си легне, когато едва забележим тъмен силует се плъзна по водата край една, от завързаните лодки. Смътно видя как дълга белезникава ръка се стрелна и сграбчи борда; две хладни бледи очи просветнаха като фенерчета, надникнаха вътре, после се надигнаха и се взряха към седящия на островчето Фродо. Бяха на не повече от десетина педи и Фродо чу как съществото си поема въздух с тихо съскане. Измъквайки Жилото от ножницата, той се изправи и застана срещу очите. Светлината им мигом изгасна. Отново се чу съскане, плясък и тъмният силует на пъна се стрелна в нощта надолу по течението. Арагорн се размърда насън, обърна се и седна.
— Какво има? — прошепна той, като скочи и се приближи до Фродо. — Усетих нещо в съня си. Защо си извадил меча?
— Ам-гъл — отговори Фродо. — Или поне така предполагам.
— А! — каза Арагорн. — Значи знаеш за нашия приятел с меката стъпка, нали? Той се прокрадваше подир нас през цялата Мория и надолу чак до Нимродел. Откакто се качихме на лодките, лежи на един пън и гребе с ръце и крака. Един-два пъти се помъчих да го спипам през нощта, но той е по-хитър от лисица и хлъзгав като риба. Надявах се, че пътуването по Реката ще ни отърве от него, ала е прекалено опитен плувец. Утре ще трябва да опитаме да се движим по-бързо. Лягай си сега, а аз ще остана на стража до края на нощта. Бих искал да ми падне подръка тая отрепка. Може да изкопчим нещо полезно от него. Но ако не успея, ще трябва да опитаме да се откъснем. Той е много опасен. Да оставим настрана личните му опити за убийство посред нощ, но може да привлече по следите ни някой от враговете наоколо.
Нощта отмина, без Ам-гъл да се мерне отново дори и като сянка. След този случай Отрядът бдеше непрестанно, но до края на пътуването не зърнаха повече Ам-гъл. Ако още ги следваше, значи бе твърде предпазлив и ловък. По нареждане на Арагорн сега гребяха с часове наред и бреговете бързо отминаваха край тях. Но не видяха много от пейзажа, защото пътуваха главно привечер и нощем, а денем почиваха, укрити, доколкото позволяваше местността. И така плаваха без произшествия до седмия ден.
Времето все още бе сиво и навъсено, вятърът духаше откъм изток, но докато вечерта преминаваше в нощ, небето на запад се проясни и под сивите облачни брегове се разстлаха жълти и бледозелени езера от слаба светлина. Из тия далечни заливи блещукаше белият сърп на новата луна. Сам я погледна и смръщи вежди.
На следващия ден местността от двете страни взе бързо да се променя. Бреговете се надигаха и ставаха скалисти. Скоро пътниците попаднаха в хълмиста, камениста област, а по двата бряга се извисиха стръмни склонове, покрити с непроходими гъсталаци от глогини и трънки, преплетени с къпини и пълзящи растения. Отвъд тях стърчаха ниски трошливи скали и изхабени от времето сиви камъни, обвити в тъмен бръшлян, а още по-нататък се изправяха високи хребети, увенчани с окършени от вятъра ели. Наближаваха сивата хълмиста област Емин Муил, южната граница на Дивите земи.