Властелинът на пръстените

„Ах! Като злато сипят се листи по вятъра, дълги години безбройни като дървесните клони! Минаха дългите години като бързи глътки сладка медовина сред високите зали на Запада. Под сините сводове на Варда, где треперят звездите от песента на гласа й свещен и царствен. Кой сега ще налее бокала ми? Днес Пламотворната Варда, Звездна Кралица от Вечнобелия връх простря ръце като облаци и всички пътища тънат в дълбоки сенки; и от страната сива мрак се простира по вълните пенливи между нас и навеки мъгла покрива елмазите на Каласирия. Изгубен, изгубен е днес Валимар за ония на Изток! Сбогом! Може би ще намериш ти Валимар. Може би непроменен ще го намериш. Сбогом!“ Варда е името на Владетелката, която елфите изгнаници в тия земи наричат Елберет.

Внезапно Реката направи завой, бреговете се издигнаха от двете страни и закриха светлината на Лориен. Фродо вече никога не се завърна в тази прекрасна страна.

Пътниците обърнаха лица напред, слънцето отсреща навярно заслепи очите им, защото всички се насълзиха. Гимли ридаеше, без да се срамува.

— Последният ми поглед бе към онова, що е най-красиво — каза той на спътника си Леголас. — От днес нататък не ще нарека красиво нищо освен нейния дар. — Той притисна ръка към гърдите си. — Кажи ми, Леголас, защо дойдох на този Поход? Не знаех аз къде е най-голямата опасност! Право казваше Елронд, че не можем да предвидим какво ще срещнем по пътя си. Мъчения в мрака — от това се боях но този страх не ме възпря. Ала не бих дошъл, ако познавах заплахите на светлината и радостта. Нищо не би се сравнило с тежката рана на тази раздяла, та дори да се изправя още тази нощ срещу самия Мрачен владетел. Уви за Гимли, син на Глоин!

— Не! — каза Леголас. — Уви за всички нас! И за всички, що бродят по света през тия сетни дни. Такава е съдбата — да намираш и да губиш, както изглежда на ония, чийто кораб се носи по бързея. Но за мене ти си благословен, Гимли, сине на Глоин — ти доброволно страдаш от загубата, а би могъл да решиш и другояче. Но не изостави другарите си и една от малките ти награди е, че паметта за Лотлориен ще остане завинаги ясна и неопетнена в сърцето ти, не ще избледнее, нито ще повехне.

— Може би — каза Гимли. — Благодаря за словата ти. Верни са несъмнено, ала такава утеха е хладна. Не памет желае сърцето. Тя е само огледало, та било то и ясно като Хелед-зарам. Поне така казва сърцето на Гимли джуджето. За елфите може да е другояче. Чувал съм, че за тях споменът е по-близък до живия свят, отколкото до съня. С джуджетата не е така. Но да не говорим повече за това. Наглеждай лодката! С всичкия този багаж се е потопила доста във водата, а Великата река е бърза. Не искам да удавя скръбта си в студена вода.

Той взе веслото и загреба към западния бряг подир лодката на Арагорн, която вече бе излязла от средното течение.

Така Отрядът пое дългия си път, все на юг по широките бързи води. По двата бряга се простираха оголени зимни гори и пътниците не можеха да зърнат какво има зад тях. Вятърът стихна и Реката течеше буззвучно. Нито веднъж птичи глас не наруши тишината. Денят напредваше и слънцето ставаше все по-мъгливо, докато накрая се превърна във висока бяла перла, блестяща сред бледото небе. После изчезна на запад и се спусна ранен здрач, последван от сива, беззвездна нощ. Дълго плаваха напред в спокойните, мрачни часове, водейки лодките си под надвисналите сенки на западните гори. Огромни дървета отминаваха като призраци, протегнали през мъглата жадните си криви корени към водата. Бе нерадостно и хладно. Фродо седеше и се вслушваше в тихото плискане и бълбукане на Реката из подмолите, докато главата му клюмна и той се унесе в неспокоен сън.