Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Леголас остави веслото и взе лъка, който носеше от Лориен. После скочи на брега и се изкатери няколко крачки нагоре по склона. Обтегна лъка, положи стрела на тетивата и се обърна, загледан в мрака над Реката. Отвъд водата се раздаваха остри крясъци, ала не се виждаше нищо.
Фродо погледна нагоре към елфа, който се изправяше в цял ръст над него и се взираше в нощта, търсейки цел за стрелата си. Косите му бяха черни, увенчани с ярки бели звезди, блестящи зад него сред тъмното небесно езеро. Но изведнъж от юг се надигнаха и заплуваха напред огромни облаци, предвождани от мрачен авангард из звездните простори. Внезапен ужас обзе целия Отряд.
— Елберет Гилтониел! — въздъхна Леголас и погледна нагоре. Точно тогава от мрака на юг изскочи черен силует, подобен на облак, ала не бе облак, защото се движеше далеч по-бързо — той се понесе към Отряда, закривайки с идването си всички светлинки. Скоро се очерта като огромна крилата твар, по-черна от кладенец в нощта. Отвъд водата свирепи гласове се надигнаха в приветствен хор. Фродо усети как внезапен хлад пробяга из цялото му тяло и се вкопчи в сърцето му; мъртвешки студ, като спомена за старата рана, стегна рамото му. Сякаш за да се скрие, той се сви надолу.
Внезапно големият лориенски лък запя. С пронизително свистене излетя стрелата от елфическата тетива. Фродо погледна нагоре. Почти над него крилатият силует кривна настрани. Раздаде се дрезгав грачещ писък, чудовището рухна надолу и изчезна сред мрака на източния бряг. Небето отново бе чисто. В далечината се надигна врява, множество гласове кълняха и се вайкаха в тъмнината, сетне настъпи тишина. Тази нощ от изток вече не долетя ни стрела, ни вик.
Малко по-късно Арагорн поведе лодките срещу течението. Известно време опипваха пътя си покрай брега, докато откриха плитко заливче. Близо до водата растяха няколко дребни дървета, а зад тях се издигаше стръмен скалист бряг. Отрядът реши да спре тук и да изчака утрото — безсмислено бе да продължават напред в нощта. Вместо да устроят бивак и да накладат огън, те налягаха свити в завързаните една до друга лодки.
— Благословени да са лъкът на Галадриел и ръката и окото на Леголас — каза Гимли, дъвчейки питка лембас. — Това бе велик изстрел в тъмнината, приятелю!
— Но кой може да каже какво улучи той? — отвърна Леголас.
— Аз не мога — каза Гимли. — Ала се радвам, че сянката не дойде по-наблизо. Никак не я харесвах. Много ми напомняше на сянката в Мория… сянката на балрога — шепнешком довърши той.
— Не беше балрог — обади се Фродо, все още тръпнейки от обзелия го хлад. — Беше нещо по-студено. Мисля, че беше… — Той се поколеба и замълча.
— Какво мислиш? — нетърпеливо запита Боромир и се протегна от лодката си, сякаш се мъчеше да зърне лицето на Фродо.
— Мисля… Не, няма да кажа — отвърна Фродо. — Каквото и да е било, падането му отчая враговете.
— Така изглежда — каза Арагорн. — Ала не знам къде са, колко са и какво се готвят да правят. Тази нощ никой не трябва да заспива! Сега мракът ни крие. Но кой знае какво ще ни разкрие денят? Пригответе оръжията си!
Сам седеше, почуквайки с пръсти по дръжката на меча си, сякаш броеше на пръсти, и гледаше нагоре към небето.
— Много странно — промърмори той. — Луната е една и съща в Графството и в Дивите земи или поне така би трябвало да бъде. Но или тя е объркала фазите си, или моите сметки са грешни. Сигурно си спомняте, господин Фродо, че когато лежахме на оня плоскоред върху дървото, луната старееше — една седмица след пълнолуние по моя преценка. А снощи бяхме вече от една седмица на път, когато взе, че изникна нова луна, тънка като изрязан нокът, сякаш никакво време не сме стояли в страната на елфите. Добре, ама аз със сигурност си спомням три нощи там, а ми се струва, че си припомням и още няколко, но бих се заклел, че не е било цял месец. Направо да си помисли човек, че времето там изобщо не тече!
— И може би така е било — каза Фродо. — Може би сред онази страна сме попаднали във време, което другаде отдавна е отминало. Мисля, че едва когато Сребропът ни отнесе към Андуин, сме се върнали във времето, което тече през простосмъртните земи на Великото Море. А и не си спомням никаква луна в Карас Галадон, нито стара, нито млада — само звезди нощем и слънце денем.