Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Това са показанията на кочияша. Спомням си го тоя ден: студен и ясен, но ветровит септемврийски ден; пред погледа на отбилия се от пътя Андрей Антонович се разстилал суровият пейзаж на отдавна ожънатите ниви; свирещият вятър е люшкал жалките останки от умиращите жълти полски цветя… Дали е сравнявал себе си и своята съдба с повехналите и попарени от есента и студовете цветя? Не мисля. Дори съм сигурен в обратното, сигурен съм, че изобщо не е забелязал цветята въпреки изричните показания на кочияша, пък и на пристигналия тъкмо в този момент с файтона на полицейски началник пристав на първи участък, който впоследствие твърдеше, че действително заварил началството с букетче жълти полски цветя в ръка. Тоя пристав, Василий Иванович Флибустиеров — образец на възторжено-административна личност, — макар и отскоро в града, беше вече успял да се отличи и прочуе с изключителното си усърдие и с престараването, с което изпълняваше всяко нареждане, а така също с вродената си склонност да не изтрезнява. Скачайки от файтона и без ни най-малко да се смущава от странния вид на началството, на един дъх доложил, че „в града е неспокойно“.
— А? Какво? — строго, но без каквато и да било изненада, забравил сякаш къде се намира, все едно че в кабинета си, се обърнал насреща му Андрей Антонович.
— Приставът на първи участък Флибустиеров, ваше превъзходителство — отново се представил оня. — В града има бунт.
— Флибустиерите ли? — повторил Андрей Антонович замислено.
— Тъй верно, ваше превъзходителство. Шпигулинците се разбунтуваха.
— Шпигулинците!…
Думата му се сторила позната, подсетила го сякаш за нещо. Дори трепнал и вдигнал пръст към челото: „Шпигулинците!“ Мълчаливо и все още унесен в мислите си, бавно тръгнал към каляската, качил се и наредил да карат в града. Приставът поел с файтона подире му.
Доста интересни и най-разнообразни неща трябва да си е мислил по пътя, но при пристигането си на площада пред губернаторството едва ли е имал някакво определено намерение, някакъв точен план. Съзирайки обаче редиците на непреклонно настроената тълпа „бунтовници“, полицейския кордон, безпомощния (а може би нарочно безпомощния) полицейски началник, долавяйки всеобщото очакване, целият изтръпнал. Блед като платно, слязъл от каляската.