Последно разсъмване
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1483-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно разсъмване». Краткое содержание книги:
Така де, резонно.
— А вие можете ли да различите на око истинските камъни и златото от фалшивите?
— Разбира се, че не, нито съм бижутер, нито съм специалист. Пък и не съм разглеждал много-много това колие, Женя ми го показа, погледнах го, убедих се, че наглед е що-годе достойно за мероприятието, на което трябваше да присъстваме, попитах колко струва, мислех, че го е купила, но Женя каза, че го е взела под наем и е платила нищо и никакви пари, та това всъщност беше всичко. Спомням си, че смъмрих Женя, задето е толкова пестелива, но… Не сме се карали за това. Дори не пипнах колието. Има ли основания да смятаме, че е било фалшиво?
— Не — успокояващо се усмихна Колосенцев, — попитах просто така. Евгения Василиевна каза ли ви откъде именно, от кой бутик е взела под наем колието?
— Не ми каза. И през ум не ми е минало, че трябва да я попитам. Има ли значение? Такива бутици съществуват, знам, често ги използват младите момичета, които се омъжват. Още нямат собствени пари и съответно скъпоценности, а им се иска да изглеждат добре в сватбения си ден…
Той замълча и отнесено се загледа през прозореца.
Последваха обичайните в такива случаи въпроси: води ли се на името на Евгения Василиевна някаква собственост? Имала ли е някакви собствени средства? Кой може да е бил материално заинтересован от нейната смърт? Отговорите на Панкрашин бяха кратки и точни: жена му не е имала никаква собственост. Нищо. Всичко се е водело на името на Игор Николаевич. И апартаментът, и вилата, и сметките в банки. В случай на смърт на Евгения Василиевна децата наравно със съпруга й унаследяват нейната „съпружеска част“, но това едва ли има някакъв смисъл, защото Панкрашин се грижи за всички свои пораснали деца, помага им с работа, жилища, образование и изобщо, щедро ги финансира. Значи работата със сигурност е в колието и трябва много внимателно да се разследва кой може да е знаел, че днес сутринта Евгения Панкрашина ще отиде на Речната гара у приятелката си, като носи със себе си украшението, което по-късно същия следобед вече няма да е у нея.
Оперативните работници излязоха от бизнес центъра и се качиха в колата на Колосенцев. Дзюба тъжно се вслуша в себе си и разбра, че е нетърпимо гладен. Но ще трябва да търпи, за да не си докара подигравките на Гена, които с натрупването на умората стават все по-злъчни и обидни.
— Накъде сега? — предпазливо попита Роман с тайната надежда, че колегата му също е огладнял и сега ще предложи да се отбият някъде, където биха могли бързо, евтино и хубаво да хапнат.
— Сега, Ромчик, с теб отново отиваме на Речната гара у майката и щерката, у Дорожкини. Нещо не ми харесва цялата тая история. Не ми се връзват нещата.
Вярно е, помисли си Дзюба, не се връзват. Бяха си разменили информацията, получена от шофьора Шилов и от съпруга на потърпевшата, и някак всичко излизаше… не гладко. Грапаво. Значи трябваше да изчистят неяснотите.
— Ти вземи да звъннеш на тези Дорожкини — изкомандва Генадий и изнесе колата на съответното пътно платно, — кажи им да си стоят вкъщи и никъде да не излизат.
— Ами ако ги няма?
— Звъни им на мобилните, нали си записа номерата. Виж къде се намират тези квачки, там ще отидем.
Но Татяна Петровна и Светлана Дорожкини се оказаха вкъщи.
— Сърцето на мама… — угрижено каза в слушалката момичето. — Страх ме е да я оставя сама. Така че щом трябва, елате, когато искате.
Татяна Петровна лежеше на дивана, завита с одеяло, но въпреки това личеше, че е със същите дрехи, с които ги бе посрещнала сутринта. Очите й бяха зачервени, явно много бе плакала. Виж, Светлана се беше преоблякла, сега вместо свободния домашен панталон и дългата широка туника носеше впити дънки и прилепнал джемпър, който изтъкваше всичките несъмнени достойнства на нейното едро, гъвкаво и стегнато тяло. Интересно, неволно си помисли Дзюба, заради Гена ли се е преоблякла, или просто така?
— Да започнем от понеделника — предложи Колосенцев, когато Роман се настани до масата в стаята и отвори бележника си. — Ако обичате, колкото може по-подробно, желателно е дори минута по минута. Кога и при какви обстоятелства се бяхте разбрали с Евгения Панкрашина да се видите в понеделник, 19 ноември?
Дорожкина-старша въздъхна и започна да разказва. Женя й се обадила по телефона предната вечер, в неделя, и казала, че иска да дойде на гости у Дорожкини утре, тоест в понеделник, следобед, към три часа. Татяна Дорожкина имала за понеделник съвсем определени планове: за 15 часа била записана за фризьор — подстригване и боядисване, искала да си оправи косата за рождения ден на дъщеря си, след което смятала да отиде в болницата да навести болна роднина. Посещението на Женя никак не се вписвало в този график, което Дорожкина със съжаление съобщила на старата си приятелка, като й предложила да отложи срещата им за друг ден. Евгения Василиевна обаче незнайно защо много се разстроила и взела да говори, че скоро няма да има възможност да дойде у Дорожкина, а ужасно се затъжила и искала непременно да се видят, та дали Таня не може да отмени тези свои планове… Да отмени посещението във фризьорския салон и да го отложи за друго време преди рождения ден се оказало невъзможно — фризьорката, при която Татяна Петровна ходела постоянно, работела само в понеделник, бил й последният ден преди отпуска по майчинство. А болницата… Какво пък, в болницата можела да отиде и във вторник. Подстригването и боядисването отнемат обикновено около два часа, затова Татяна Дорожкина уверено обещала на приятелката си Женя към пет часа привечер да си бъде вкъщи.