Последно разсъмване
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1483-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно разсъмване». Краткое содержание книги:
— Кажете ми, че не е вярно. Сбъркали сте, нали? Убили са не Женя, а някоя друга жена със същото име… Фамилното ми име не е рядко, обикновено руско име, стотици хиляди го носят…
Опитваше се с помощта на думите да превърне страшната реалност просто в лош сън, който, естествено, ще свърши и всичко ще си остане каквото е било и преди. Колосенцев често бе срещал такова явление и знаеше как да се държи в такива случаи.
След няколко минути Генадий започна да задава въпросите си. Игор Панкрашин, вече със закопчана риза, но все така без вратовръзка, седеше прегърбен на дивана и разказваше за своята загинала съпруга. Генадий го слушаше, без да го прекъсва. После попита за накита.
— Да, имаше едно колие — безучастно кимна бизнесменът. — Женя каза, че го е взела от някакъв бутик, който давал накити под наем. Аз не разбирах защо не е купила колието, нали й бях дал пари, напълно достатъчни, за да си купи нещо прилично, но тя пак беше решила да спести и го беше взела под наем. По-добре, каза, да купя нещо за подарък на Оксана, отколкото да пилея парите за дрънкулки. Не можеше и не можеше да свикне, че семейството ни разполага с пари.
— Коя е тази Оксана? — поинтересува се оперативният работник.
— Най-голямата внучка. Защото ние имаме четири деца и вече трима внуци.
— Кой друг от семейството ви знаеше, че Евгения Василиевна е донесла колието? На кого е казала? На кого го е показала? Може би на децата, на съседки, на приятелки?
Панкрашин вяло сви рамене, очите му бяха мътни и изобщо, личеше си колко зле се чувства.
— Нямам представа на кого може да е казала за това по телефона, а онзи ден никой от децата не е идвал… освен Нина, но тя живее с нас, така че… Нина определено е видяла колието.
Внезапно устните му се свиха, лицето се вкамени, гърбът се изправи.
— А вие защо питате? Нима подозирате… Как смеете! — Игор Николаевич повиши глас и моментално се превърна от болен и смазан от мъка човек в шеф, в ръководител. — Вие какво си мислите — като децата са осиновени, та по-малко ли обичат родителите си от родните? Как изобщо ви се обърна езикът да ме питате нещо такова?
Ново двайсет! Осиновени деца? Интересно. Дорожкина, кой знае защо, не спомена за това. Вярно, тайната на осиновяването и тъй нататък, тя може и да не е знаела, а и да е знаела, не е имала право да разгласява тайната пред първия срещнат. Но защо тогава самият Панкрашин говори за това абсолютно открито? Родителите на осиновени деца не се държат така.
— Защо, децата ви осиновени ли са?
Панкрашин кимна.
— Двете. Отначало се родиха синът и дъщеря ни, а когато те пораснаха, взехме едно десетгодишно момче, а после и Нина, тя беше на осем години.
Виж ти, колко странно! Доколкото Колосенцев знаеше, осиновителите се стараят да вземат съвсем малки деца, бебета, които ще смятат, че са им родни. А тук — десетгодишно, осемгодишно…
— Игор Николаевич, а защо сте вземали толкова големи деца? — попита той любопитно. — Обикновено хората се стараят да вземат мънички, та детето изобщо да не знае, че е осиновено.
Панкрашин поклати глава — дали като отрицание на това, което каза Генадий, дали пък като възражение на някакъв невидим събеседник.
— Ние не сме си поставяли такава задача. Нека детето знае, че не сме му родни, какво значение има? Хората вземат бебета, когато искат детето за себе си, да имат край себе си същество, което ще ги обича като родни и което те самите ще могат да смятат за свое. Такава егоистична подбуда не се среща винаги, но доста често. А ние вземахме децата просто защото финансовото ни състояние позволяваше да дадем щастливо, нормално детство, образование и професия на дете в неравностойно положение. Така че имаше ли значение на колко е години то? Ето, Нина вече порасна, догодина ще кандидатства в университет, така че ние с Женя мислехме да вземем и още едно дете, имаме сили, здрави сме, и двамата обичаме деца.
И макар че Колосенцев не разбра напълно казаното от Панкрашин, кой знае защо, му стана неудобно и отново заговори за колието:
— Колието, което жена ви донесе от фирмата за вещи под наем, скъпо ли беше?
— Наглед — да, много скъпо — равнодушно произнесе Игор Николаевич. — С много камъни.
— Евгения Василиевна каза ли колко струва?
— Не, не я попитах. Та това нямаше значение. Тя каза, че наемът за колието за две денонощия не бил висок. Има ли някакво значение колко струва една вещ, щом не я купуваш?