Последно разсъмване

От колата изскочи Владислав Стасов, същият онзи собственик на частна детективска агенция, за чиято дъщеря Зарубин бе търсил стария учебник по криминология.

— Ах, вие, Владислав Николаевич — избухна в смях Антон, зарадван, че посещението му в поликлиниката се отлага поне с пет минути. — Човек може инфаркт да получи от такъв клаксон.

— Аз пък гледам — някакъв до болка познат човек — стисна го Стасов в мечешката си прегръдка, — върви си замечтано… Закъде си тръгнал? Да те закарам?

— Не, наблизо отивам — смотолеви Антон, — в детската поликлиника.

— Проблеми с децата? — разтревожи се Стасов. — Може би се нуждаеш от помощ?

— Не, не, просто така… — И за да избяга от хлъзгавата тема, Антон веднага заговори за друго: — Между другото, забравих да ви кажа: собственикът на учебника много сериозно помоли книгата да се пази добре, тя е рядкост в наше време.

— А, да — сети се нещо Стасов. — Ела тук, ще те запозная с Лиля. Това е дъщеря ми, на която й трябваше учебникът. Лиля! Слез за малко!

Вратата на колата се отвори, излезе високо едро момиче с късо кожено палто и дънки. Две широко отворени огромни сиви очи весело и дружелюбно погледнаха Антон, в тях светеха усмивка и готовност за взрив от смях. За някакъв миг на него му се стори, че е готов буквално да потъне в тези очи.

— Лиля — подаде му ръка момичето. — Аз пък знам, вие сте Антон, татко много ми е говорил за вас. Благодаря ви за учебника. И на вашия колега, който го е дал. Моля, предайте му моята огромна благодарност.

Той докосна ръката й.