Последно разсъмване
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1483-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно разсъмване». Краткое содержание книги:
Или все пак шофьорът Шилов лъже?
— А изобщо до какви места пътувахте с Евгения Василиевна?
— Само до нейни приятелки, до магазини, до пазара, до поликлиниката и естествено, до децата й, които живеят отделно. В смисъл — трите големи, които си имат свои семейства, а малката дъщеря още живее с родителите си, учи в гимназията.
— Добре — прелисти Роман плътно изписаната страница от бележника, — вие къде отидохте от дома на Дорожкина днес сутринта?
Явно фамилното име на Татяна Петровна Дорожкина шофьорът също чуваше за пръв път.
— От чий дом? — попита той.
— На Речната гара живее приятелка на Евгения Василиевна, фамилното й име е Дорожкина — невъзмутимо поясни оперативният работник. — Не знаехте ли?
— Не. Нали ви казвам: Евгения Василиевна почти не разговаряше с мен, казваше ми само маршрута и кога да я взема.
— Та къде отидохте, след като закарахте Панкрашина на Речната гара, до блока на нейната приятелка?
— Върнах се в базата. В гаража. Такъв е редът.
— Кой ви видя там? Кой може да потвърди, че сте били там?
— Ами всички. Нали се обаждаме кога излизаме и кога се прибираме, в дневника записват точния час.
За да убиеш, не ти е нужно много време. Влизаш с Панкрашина във входа, забиваш й ножа, прибираш ценностите и… Какво? Връщаш се в гаража, сякаш нищо не е било? С все парите, мобилния телефон и колието от трупа? Малко вероятно. Той трябва да ги е отнесъл и скрил някъде, а за това е нужно време. Предвид задръстванията е бил нужен поне половин час, за да направи малко отклонение от маршрута. А може пък мястото, където е скрил откраднатото, да се намира някъде по пътя от Речната гара към гаража и тогава не е било нужно никакво отклоняване. Добре, няма къде да отиде, всичко ще проверим.
— Спомнете си, ако обичате: ето, Евгения Василиевна слиза от колата…
— Така — кимна Шилов.
— Отива до входа…
— Така…
— И се обажда по домофона — коварно продължи Роман. — Веднага ли й отвориха? Дълго ли чака тя, преди да влезе във входа?
— Тя изобщо не чака — леко учудено отговори Шилов. — Стигна до вратата и веднага започна да натиска бутоните, после дръпна вратата.
— Бутоните ли? — попита Дзюба. — Или само един бутон — на домофона?
— Не, не, набираше код, определено. Тя знаеше кодовете на домофоните на всички свои приятелки, отдавна го бях забелязал, та дори отначало се чудех: толкова обикновена наглед жена, а помни толкова много цифри.
Значи Татяна Дорожкина беше казала истината: не е знаела, че Панкрашина е влязла във входа. Добре, да продължим.
— Да видяхте някой подозрителен човек край входа? Някой да е влязъл веднага след Евгения Василиевна?
— Не, никого не видях.
— Къде се намира вашият гараж?
— Ами тук — Шилов, кой знае защо, посочи с ръка към пода, — това е подземен гараж, под тази сграда.
Дзюба помоли шофьора да опише маршрута, по който се е придвижил от Речната гара до гаража, след което заедно с него слезе на етаж „минус първи“, за да провери показанията му и да види дневника за тръгванията и пристиганията. Всичко се потвърди — колата беше влязла точно 48 минути след като от нея бе слязла Панкрашина. Много добро време за такъв маршрут, защото ако нямаш късмет, може и два часа и половина да пътуваш, докато по свободен, чист път времето е 15-20 минути.
Роман не беше доволен от себе си. От една страна, излизаше, че Шилов няма отношение към убийството. А от друга, не се намери и нищо, което стопроцентово да го оправдава. Ако продължеше да разработва тази версия, трябваше да търси свидетели, които са видели как колата е стигнала до блока на Дорожкина, как е слязла Панкрашина, и да ги разпитва дали след пътничката от колата не е слязъл и шофьорът. Пипкава работа! Тоест самият Роман Дзюба беше готов да свърши и нея, и десет пъти по-трудоемка работа, обаче Генадий… Ако му предложи да потърсят такива свидетели, Гена направо ще пречука младия си колега.
След като изпрати Дзюба да разпитва шофьора, Генадий Колосенцев се намести удобно в приемната, подпря глава на стената и моментално заспа. Той умееше да заспива във всякаква обстановка, като откъсваше за такава почивка поне две-три минути, защото му се спеше постоянно, също както Роман Дзюба беше постоянно гладен. Този път успя да дремне за кратко: след няколко минути от кабинета на Игор Панкрашин излезе лекарят. Колосенцев се протегна, сладко се прозя и влезе при съпруга на убитата жена.
Силната миризма на лекарства за сърце буквално зашемети Генадий, дори за момент дъхът му секна. Игор Николаевич Панкрашин полулежеше на дивана, много блед, с покрито с капчици пот чело, разхлабена вратовръзка и разкопчана до средата на гърдите риза. Той с усилие извърна глава към влезлия в кабинета Колосенцев, веднага разпозна в него полицая и умоляващо забърбори: