Кръвно отмъщение

Нина пак изстена от стаята и Аня се сви.

— Ако искаш да знаеш, тя едва не ми отнесе топките — каза Льоша. — Всъщност бих я удушил…

— Нали нищо повече няма да й правите? — плачейки, попита Аня.

— Абе нищо й няма — отвърна Льоша и махна с ръка. — Жените са животни, такива упражнения само им допадат. Но ако почне да вие, ще я убия. Така й предай, ясно ли ти е?

— Как така да й предам? — уплаши се Аня. — Ама тук ли ще ме оставите? Не мога да остана тук, Льошенка!

— Ще останеш — твърдо произнесе Льоша — и ще й предадеш всичко, което ти казах. После ще дойдеш и ще разправиш.

— Но как? — недоумяваше Аня. — Нали аз я прецаках…

— Ще останеш — каза Льоша.

Те си тръгнаха, а Аня продължаваше да седи до кухненската маса и да разглежда големия кухненски нож. Тя го взе в ръце, жално се разплака и даже се готвеше да, си реже вените, когато изведнъж чу стон от стаята. Тя скочи и се втурна натам.

Нина лежеше по корем и ръката й безсилно висеше на пода.

Аня внимателно се приближи, зави я с одеялото и Нина отвори очи.

— Кой е? — попита тя.

— Аз съм, Нинуля — жално изписка Аня. — Как си?

Нина поизвърна глава, погледна я и се усмихна криво.

— Аз съм прекрасно — произнесе тя, едва мърдайки устни.

— Ти как си?

Аня се разплака и седна на пода до нея.

— Прости ми, Нинуля, миличка… Всичко стана заради мен!

— Разбрах вече — проговори Нина.

— Той ме заплашваше — хлипаше Аня. — Даже искаше да ме удуши… Всеки ден идваше и ме заплашваше! Обеща да се изнесе…

— Щом е обещал, значи ще се изнесе — каза Нина.

— Нищо не можех да направя — хленчеше Аня.

— Добре, както и да е. — Нина се привдигна на лакти.

— Прощаваш ли ми? — с надежда попита Аня.

— Сега не ми е до тебе — каза Нина.

— Да ти помогна ли? — запита Аня.

— Да, помогни ми — кимна Нина, възнамерявайки да стане. — Заведи ме в банята да се измия… Телефонът действително звънеше, нали?

— Да, беше Феликс — потвърди Аня. — Пак ще се обади.

— Добре — кимна Нина. — Той ми трябва.

Аня я доведе до ваната и даже й помогна да седне и да пусне водата.

— Искаш ли да те измия? — предложи тя почти умоляващо.

— Така няма да чуем телефона — каза Нина. — Ако се обади, докато съм в банята, донеси телефона тук, ясно?

— Да, разбира се — каза Аня.

— И повече не отваряй вратата на никого — добави Нина. — Стигат ни гостите за днес.

Аня с готовност се усмихна в отговор на шегата и жално изхлипа. Пак й се плачеше.

Тя отиде в стаята, застана до прозореца и започна да размишлява какво ще стане, ако падне от прозореца на Нина. Нина живееше на третия етаж и нямаше никаква вероятност за скорошен смъртен изход. Хората падаха и от по-високи прозорци и оставаха живи. Но самият процес на падане й се струваше изключително привлекателен. От това преживяване я откъсна звънът на телефона и тя вдигна слушалката.