Републиката на крадците [bg]

8.

— Тук е добре — каза Джийн.

— Мишел — каза Зодести, показвайки се през прозореца от своята страна на каретата, — спри.

Каретата спря с тропот и кочияшът слезе, за да отвори вратата. Джийн, скрил наполовина ножа в широкия маншет на жакета си, даде знак на Зодести да излезе пръв. Ученият го направи, понесъл голяма кожена чанта и вързоп с дрехи.

Започна да ръми лек дъждец, за което Джийн бе благодарен. Това щеше да изгони зяпачите от улиците, а облачното небе придаваше на града по-скоро вечерен, отколкото следобеден вид. Един похитител не можеше и да мечтае за нещо по-добро.

Джийн беше наредил да спрат на около две пресечки от „Вила Сувела“, пред уличка, която щеше да ги отведе там с криволичене и завиване, разклоняваща се към десетина други възможни дестинации по пътя.

— Ученият ще се забави няколко часа — каза Джийн, подавайки сгънато парче пергамент на кочияша. — Изчакай ни на този адрес.

Адресът, написан на пергамента, беше на кафене в търговската част на Лашейн, на около половин миля. Кочияшът се намръщи.

— Това устройва ли ви, господарю? Ще изпуснете вечерята…

— Няма проблеми, Мишел — каза Зодести с нотка на раздразнение. — Просто следвай нарежданията.

— Разбира се, господарю.

След като каретата се отдалечи с трополене, Джийн издърпа Зодести в уличката и каза:

— Все още можеш да се измъкнеш жив. Преоблечи се, както се разбрахме.

Купът дрехи се състоеше от шапка, измокрено от дъжда наметало и сетре, принадлежащи на Лоран, чиито размери съвпадаха с тези на господаря му. Зодести се загърна с наметалото, а Джийн извади от джоба си ивица от отрязаното перде.

— Сега пък какво, по дяволите, е това? — попита Зодести.