Краля демон [bg]

— И двамата щяхме да се върнем с по една сърна на рамо, ако не бяха те — почувства се длъжен да обясни Хан, но веднага съжали, когато Птица обърна поглед към него и вдигна въпросително вежди. Птица винаги бе твърдяла, че една сърна в бараката за опушване е по-ценна от цяло стадо в гората.

— Е, какво стана? — попита тя, леко приведена напред. — Гореше ли нещо? Надуших дим.

Хан и Жарава се спогледаха; всеки чакаше другият да отговори.

— Онези бяха подпалили Ханалеа — престраши се накрая Хан.

— А вие сте им се опълчили? — попита заинтригувано Птица. Гледаше ту към единия, ту към другия. — После какво?

— Нищо. Тръгнаха си — отвърна Жарава.

— Хубаво — тросна се Птица. — Не ми казвайте нищо. И бездруго не ме интересува. Но най-добре си признайте поне пред Върба. Маготворци изобщо не бива да стъпват в Призраците, камо ли да палят пожари.

Хан потрепери. Слънцето се беше скрило и целият трепереше от студ. Едно време би се съблякъл гол и би оставил дрехите си да съхнат. Погледна към Птица. Сега вече не смееше.

— Да се връщаме в Морски борове — предложи Жарава, сякаш прочел мислите на Хан. — Сигурно вече са напалили огъня.

Небето се беше заоблачило и между хребетите фучеше хладен вятър, но бързата десеткилометрова разходка стопли кръвта на Хан. Устните на Птица бяха посинели и на Хан му хрумна да преметне ръка през раменете ѝ, за да я стопли, но вероятно щеше да им е трудно да вървят така по тясната камениста пътека. Пък и можеше отново да му се озъби.

Кучетата ги посрещнаха още на километър от Морски борове. Разнородна глутница бяха — рошави дългокосмести овчарки, вълчи породи и петнисти равнински хрътки, купени от местния пазар. После надойдоха и децата — от едва проходили мъници със сериозни, обли личица до дългокраки десетгодишни хлапаци, всичките наскачали от кучешкия лай.

Повечето имаха прави тъмни коси, кестеняви очи и медна кожа, ала някои се открояваха със сини или зелени очи като на Жарава и къдрави коси като на Птица. През годините много от обитателите на Дола сливаха кръвта си и с тукашните, и със синеоките, светлокоси магьоснически нашественици от Северните острови.

Директно сливане на магьосническа и кланова кръв обаче нямаше почти никакво. От хиляда години насам на магьосниците им беше забранено да стъпват в Призрачните планини.

Отвсякъде ги заобстрелваха с въпроси и на общ, и на кланов език. „Къде сте ходили?“ „Как се намокрите?“ „Колко време ще останеш, Самотен ловец?“ „Ще спиш ли в нашата колиба тази нощ?“ Макар че Хан идваше често в Морски борове, доста от момичетата с година-две по-малки от него все още се предизвикваха една друга да идат до него и да докоснат косата му, така различна от тяхната.

Птица правеше всичко по силите си да ги прогонва. Едно особено агресивно момиче отскубна цял кичур от косата му и Хан я подгони с престорен гняв. Реакцията му накара нея и приятелките ѝ да се разбягат към гората, откъдето смехът им се запроцежда през дърветата като слънчева светлина.