Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Събух си обувките, докато идвах насам, и ходих боса. Това ми напомни за времето, когато бях малка и играех навън. Напомни ми за едно друго лято, горещо като това — лятото, в което мама умря, — когато играех навън с Пол, карахме велосипеди през златистите поля, изпъстрени с диви маргаритки, и изследвахме изоставени къщи и обитавани от духове овощни градини. В спомените ми това лято продължава вечно. Помня мама и шарените блузи, които носеше, с тънки жълти презрамки, крехки и изящни като нея. Тя беше слаба като малко птиче. Пускаше радиото, вземаше ме на ръце и танцуваше. Помня мириса й на шампоан, цигари и крем за ръце „Нивеа“, винаги с лек нюанс на водка. На колко ли години е била тогава? Двайсет и осем? Двайсет и девет? Беше по-млада отколкото съм аз сега.
Странна мисъл.
По пътя насам видях малко птиче на пътеката, до корените на едно дърво. Помислих, че сигурно е паднало от гнездото. Не помръдваше и се запитах дали не е счупило крило. Нежно погалих главичката му с пръст. Птичето не реагира. Побутнах го и то се преобърна. Долната част на телцето я нямаше, изядена бе, и кухината бе пълна с личинки, тлъсти, бели, хлъзгави личинки… които се въртяха, обръщаха, гърчеха… Усетих, че ми се гади, щях да повърна. Беше много отвратително — смъртоносно.
Не мога да си избия този образ от главата.
17 юли
Започнах да намирам убежище от жегата в едно кафене с климатик на Хай Стрийт — „Кафе дел Артиста“. Вътре е леденостудено като в хладилник. Харесвам една маса до прозореца, където сядам и пия айскафе, понякога чета или скицирам, или пък пиша. Повечето пъти умът ми блуждае и се наслаждавам на хладината. Красивото момиче, застанало зад бара, изглежда отегчено и ту се втренчва в телефона си, ту поглежда часовника и периодично въздиша. Вчера следобед въздишките й бяха особено продължителни и аз осъзнах, че чака да си тръгна, за да затвори. Тръгнах си без желание.
Да вървиш в жега, е като да газиш в кал. Чувствам се изтощена, грохнала, пребита. В тази страна не сме оборудвани срещу жегата. С Гейбриъл нямаме климатик у дома. Кой ли пък има? Но без него е невъзможно да се спи. Нощем хвърляме завивките и лежим в тъмното голи, облени в пот. Оставяме прозорците отворени, но няма и полъх на ветрец, само горещ, неподвижен въздух.
Вчера купих електрически вентилатор. Сложих го на скрина срещу леглото и Гейбриъл веднага взе да се оплаква.
— Вдига много шум, никога няма да заспим.
— И без това не можем да спим. Поне няма да лежим като в сауна.
Гейбриъл недоволно измърмори нещо, но накрая заспа преди мен. Лежах и слушах вентилатора. Харесва ми звука, който издава, тихо бръмчене, мога да затворя очи, да се настроя към него и да изчезна.
Нося вентилатора със себе си из къщата. Включвам го и го изключвам, докато ходя насам-натам. Днес следобед го занесох в ателието в края на градината. Вентилаторът направи горещината малко по-поносима, но пак е твърде горещо, за да свърша много работа. Изоставам, но ми е прекадено горещо, за да ми пука.
Все пак направих малък пробив — най-после разбрах какво не й е наред на картината с Исус, защо не става добре. Проблемът не е в композицията — Исус на кръста. Проблемът е, че това изобщо не е картина на Исус. Той дори не прилича на Исус — както и да е изглеждал. Защото това не е Исус.
Това е Гейбриъл.
Невероятно е, че не съм го забелязала досега. Някак без да имам това намерение, съм нарисувала Гейбриъл — неговото лице, неговото тяло. Не е ли налудничаво? Трябва да отстъпя и да направя онова, което картината изисква от мен. Разбрах, че когато имам определен план за някоя картина, предварително оформена идея как да изглежда в завършен вид, никога не става добре. Остава мъртвородена, безжизнена. Но ако наистина внимавам и съм съсредоточена и я чувствам, понякога чувам шепнещ глас, който ме насочва в правилната посока. И ако го послушам, като акт на доверие гласът ме води на неочаквани места, не където съм възнамерявала да отида, а изключително живи и прекрасни — със собствена жизнена сила.
Предполагам, че ме плаши отдаването на неизвестността. Обичам да зная къде отивам, затова правя толкова много скици, опитвайки се да контролирам крайния резултат — не е чудно, че нищо не оживява, защото всъщност не реагирам на онова, което става пред очите ми. Трябва да отворя очите си и да гледам — да чувствам живота, докато се случва, а не само да мисля какъв искам да бъде.
Сега знам, че това е портрет на Гейбриъл и мога да се върна на него. Мога да започна отново. Ще го помоля да ми позира. Той не ми е позирал отдавна. Надявам се идеята да му хареса и да не я помисли за богохулство или нещо подобно.