Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Не можех да се позная. Този нов човек ми харесваше, този безстрашен мъж, който Кати ме вдъхнови да бъда. Чукахме се непрекъснато. Бях обладан от страст и постоянно, неотложно я желаех. Изпитвах потребност да я докосвам, не можех да се наситя на близостта й.
В онзи декември Кати се премести да живее при мен, в двустайния ми апартамент в Кентиш Таун. Беше влажен сутерен с дебел мокет и прозорци, но без гледка. Решихме да направим, както му е редът, първата ни Коледа заедно. Купихме елха от сергията до станцията на метрото и я украсихме с най-различни дрънкулки и коледни светлини от пазара. Ясно си спомням уханието на борови иглички, дърво и горящи свещи и очите на Кати, които ме гледаха, искрящи и блещукащи като светлините на елхата. Заговорих, без да мисля. Думите сами се отрониха от устата ми:
— Ще се омъжиш ли за мен?
Кати се втренчи в очите ми.
— Какво?
— Обичам те, Кати! Ще се омъжиш ли за мен?
Тя се засмя, и после, за мое изумление и радост, отговори кратко:
— Да.
На другия ден излязохме и Кати си избра пръстен. Сега осъзнах реалността на ситуацията — бяхме сгодени.
Странно, но първите хора, за които си помислих, бяха родителите ми. Исках да ги запозная с Кати, исках да видят колко съм щастлив, че най-после съм избягал и съм свободен. И така, качихме се на влака за Съри. Като се замисля сега, идеята бе лоша. Обречена на провал от самото начало. Баща ми ме посрещна с обичайната си враждебност.
— Изглеждаш ужасно, Тео. Много си кльощав, косата ти е твърде къса, приличаш на затворник.
— Благодаря, татко. И аз се радвам да те видя.
Майка ми изглеждаше по-депресирана от всякога, потиха, някак по-смалена, сякаш всъщност не беше тук. Баща ми имаше по-силно присъствие — недружелюбен, гледаше гневно и не се усмихваше, през цялото време не откъсна от Кати студените си черни очи. Обядът премина в атмосфера на неудобство. Изглежда, не харесаха Кати, нито се радваха за нас. Не знам защо, но се изненадах.
След обяда баща ми се скри в кабинета си и вече не се появи. Докато казваше довиждане, майка ми се вкопчи в мен продължително, едва се държеше на крака. Изпитах отчаяние и тъга. Когато с Кати излязохме от къщи, знаех, че част от мен е останала завинаги дете, затворено в капана тук. Почувствах се объркан и без надежда и почти щях да се разплача. После Кати ме изненада както винаги. Тя уви ръце около мен и ме притегли за прегръдка.
— Сега разбирам — прошепна Кати в ухото ми. — Разбирам всичко. И те обичам още повече.
Не даде повече обяснения. Не беше необходимо.
* * *
Оженихме се през април в малка служба за граждански брак близо до Юстън Скуеър. Родители не бяха поканени. И Бог не присъства. Нямаше нищо религиозно, по настояване на Кати. Аз обаче тайно се помолих по време на церемонията. Безмълвно благодарих на Бога, че ме е дарил с такова неочаквано, незаслужено щастие. Сега видях ясно нещата и разбрах по-голямата му цел — Бог не ме е изоставил през детството ми, когато се чувствах толкова самотен и уплашен. Той е пазил Кати скрита в ръкава си и е чакал да я извади — като сръчен фокусник.
Изпитвах смирение и благодарност за всяка секунда, която прекарваме заедно с Кати. Съзнавах колко много ми е провървяло и какъв невероятен късмет съм извадил да имам такава любов и колко рядко се среща, и как мнозина нямат това щастие.
Повечето ми пациенти не бяха обичани, Алисия Беренсън не беше обичана.
Трудно е да си представя две по-различни жени от Кати и Алисия. Кати ме кара да мисля за светлина, топлина, цветове и смях. Когато се замисля за Алисия, виждам само бездна, мрак и тъга.
Тишина.
Втора част
„Неизразените емоции никога не умират. Те биват погребани живи и впоследствие се проявяват по много по-грозни начини.“ Зигмунд Фройд
1.
Дневникът на Алисия Беренсън
16 юли
Никога не съм мислила, че ще копнея за дъжд. Вече четвърта седмица сме под въздействието на гореща вълна и имам чувството, че това е изпитание за издръжливост. Всеки ден изглежда по-горещ от предишния. Сякаш не сме в Англия, а в Гърция или другаде.
Пиша това в Хампстед Хийт. Паркът е осеян със зачервени, полуголи тела, като на плаж или на бойно поле, върху одеяла или пейки, или излегнати на тревата. Седя под едно дърво на сянка. Часът е шест и взе да се разхлажда. Слънцето е ниско и червено на фона на златистото небе. Хампстед Хийт изглежда различен на такава светлина — по-тъмни сенки, по-ярки цветове. Тревата сякаш гори — проблясващи пламъци под краката ми.