Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
— Е, как мина? — попита Диомед, без да вдига глава.
— Нищо не се получи.
Диомед ме изгледа озадачено и аз се разколебах.
— Ако искам да стигна донякъде, Алисия трябва да е в състояние да мисли и да чувства.
— Абсолютно вярно. И какво те притеснява?
— Невъзможно е да установиш контакт с някой, когато е под въздействието на силни медикаменти, тя сякаш е на два метра под вода.
Професорът се намръщи.
— Аз не бих отишъл толкова далеч… Не съм запознат с точната доза, която й…
— Попитах Юри, седемдесет и пет милиграма рисперидон. Конска доза.
Диомед повдигна вежда.
— Да, определено е твърде висока, вероятно може да се намали. Кристиан е шефът на екипа, който се грижи за Алисия, трябва да говориш с него.
— Мисля, че е по-добре разрешението да е от теб.
— Хмм. — Диомед ме погледна разсеяно. — С Кристиан се познавате отпреди, нали? От „Бродмур“?
— Съвсем бегло, всъщност.
Диомед не ми отговори веднага. Взе малка купа със захаросани бадеми от бюрото и ми предложи. Поклатих отрицателно глава. Той пъхна един бадем в устата си и го схруска, като ме наблюдаваше, докато дъвче.
— Кажи ми, в приятелски отношения ли сте с Кристиан?
— Странен въпрос, защо питаш?
— Защото долавям известна враждебност.
— Не и от моя страна.
— А от негова?
— Ще трябва да попиташ него, аз нямам проблеми с Кристиан.
— Хмм, може би си въобразявам, но усещам нещо… Ще ви държа под око. Всяка агресия или съперничество пречи на работата. Двамата трябва да работите заедно, а не един срещу друг.
— Съзнавам това.
— Кристиан трябва да бъде включен в обсъждането. Ти искаш Алисия да чувства. Добре, но не забравяй, че с по-силните чувства идва и по-голяма опасност.
— Опасност за кого?
— За Алисия, разбира се. — Диомед размаха пръст. — Не забравяй, че тя имаше силно изразена склонност към самоубийство. Когато я доведоха тук, направи няколко опита да сложи край на живота си и медикаментите я поддържат стабилна, поддържат я жива. Ако намалим дозата, има голяма вероятност Алисия да бъде завладяна от чувствата си и да не може да се справи, готов ли си да поемеш този риск?
Приех много сериозно думите му.
— Мисля, че трябва да поемем този риск, професоре, иначе никога няма да установим контакт с нея.
Той повдигна рамене.
— Тогава ще говоря с Кристиан от твое име.
— Благодаря.
— Ще видим как ще реагира. Психиатрите често не реагират добре, когато им казват как да лекуват пациентите си. Разбира се, мога да му заповядам, но обикновено не го правя, ще повдигна деликатно въпроса. Ще ти кажа какъв е отговорът му.
— Може би ще е по-добре да не споменаваш за мен, когато говориш с него.
— Разбирам. — Диомед се усмихна странно. — Добре, няма да споменавам.
Той извади малка кутия от бюрото си и плъзна капачето, разкривайки редица от пури. Предложи ми една, но поклатих отрицателно глава.
— Не пушиш ли? Приличаш ми на пушач.
— Не, не, само по някоя цигара от време на време… Мъча се да ги откажа.
— Браво на теб. — Диомед отвори прозореца. — Знаеш ли вица защо не може да си терапевт и да не пушиш? Това пак означава, че си увреден. — Диомед се засмя и захапа пурата. — Мисля, че всички на това място сме малко луди. Нали знаеш каква табелка слагаха в кабинетите? „Не е необходимо да си луд, за да работиш тук, но помага.“
Отново се засмя, запали пурата и издуха дима навън. Гледах го със завист.
3.
След обяда обиколих коридорите, търсейки изход. Възнамерявах незабелязано да се измъкна навън и да изпуша една цигара, но Индира ме откри до аварийното стълбище и предположи, че съм се изгубил.
— Не се тревожи, Тео — Индира ме хвана за ръката. — Отне ми няколко месеца, докато се ориентирам тук. Това е като лабиринт без изход. Все още се губя понякога, а съм тук от десет години. — Засмя се и преди да успея да възразя и ме поведе нагоре по стълбите за чаша чай в „Аквариума“. — Ще сложа чайника. Адски противно време, нали? Иска ми се само да вали сняг и това да е всичко… Снегът е много мощен символ за въображението, не мислиш ли? Изчиства всичко. Забелязал ли си, че пациентите непрекъснато говорят за снега? Търсят го, привлича ги. Това е интересно. — И после, за моя изненада, Индира бръкна в чантата си, извади дебело парче кекс, увито в тънко прозрачно фолио, и го набута в ръката ми. — Вземи, орехов кекс, снощи го направих за теб.
— О, благодаря, аз…
— Знам, че е нестандартно… но винаги получавам подобри резултати с трудни пациенти, ако им дам парче кекс на сеансите.
Засмях се.
— Сигурен съм, аз труден пациент ли съм?