Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Индира също се засмя.
— Не, въпреки че кексът действа добре и на трудни членове на персонала, но ти не си нито едното от двете. Малко захар подобрява настроението. По-рано правех кекс за столовата, на Стефани вдигна голяма врява покрай всичките онези тъпотии за безопасност за здравето и внасяне на храна отвън, все едно внасям незаконно досие. Но аз тайно нося по малко, това е бунтът ми срещу диктатурата. Опитай го, Тео.
Това не беше въпрос, а заповед. Отхапах един залък. Кексът беше хубав, мек, с много орехи, сладък. Устата ми беше пълна, затова я закрих с ръка, докато говоря.
— Мисля, че кексът определено ще подобри настроението на пациентите ти.
Индира се засмя, изглеждаше доволна. Сега осъзнах защо я харесвам — тя излъчваше майчинско спокойствие. Напомни ми за моята терапевтка Рут, трудно мога да си я представя ядосана или разстроена.
Огледах стаята, докато Индира прави чай. Стаята на медицинските сестри винаги е центърът на психиатричното отделение, неговото сърце. Служителите непрекъснато влизат и излизат и това е централата, откъдето се управлява отделението всеки ден; мястото, където се взимат всички практически решения. Прякорът й беше „Аквариумът“, тъй като стените са от бронирано стъкло, за да може персоналът да държи под око пациентките в стаята за отдих… поне на теория. На практика пациентките се щураха неспокойно отвън, надничаха и ни наблюдаваха и така не те, а ние бяхме под постоянно наблюдение. Пространството беше малко, нямаше достатъчно столове и обикновено бяха заети от психиатрични сестри, които печатат записки. Затова човек заставаше в средата на стаята или непохватно се подпираше на някое бюро с чувството, че мястото е претъпкано, независимо колко хора има.
— Заповядай, миличък — Индира ми даде голяма чаша чай.
— Благодаря.
В стаята влезе Кристиан и ми кимна. Миришеше силно на ментовата дъвка, която постоянно дъвче. Спомням си, че той пуши много още от „Бродмур“. Това беше и едно от малкото общи неща между нас. След това Кристиан напусна, ожени се и му се роди дъщеря. Чудех се какъв ли баща е. Не ми се виждаше особено състрадателен. Кристиан ми се усмихна студено.
— Странно е, че те виждам отново, Тео.
— Светът е малък.
— От гледна точка на психичното здраве, да.
Кристиан го каза така, сякаш намеква, че има други, по-големи светове, в които може да бъде намерен. Помъчих се да си представя какви ли може да са те. Честно казано, представях си го само в спортна зала или в атака на игрището за ръгби.
Кристиан се втренчи в мен за няколко секунди. Бях забравил за навика му да млъква, често задълго, и да те кара да чакаш, докато мисли какво да отговори. Това ме дразни много и сега, толкова, колкото и в „Бродмур“.
— Присъединяваш се към екипа в доста неприятен момент, Тео. Над „Дъбравата“ е надвиснал дамоклевият меч.
— Толкова ли е лошо положението?
— Въпрос на време, фонда ще ни затвори рано или късно. Затова въпросът е какво правиш ти тук?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, плъховете напускат потъващия кораб, не се качват на борда.
Неприкритата му агресивност ме стресна, реших да не се хващам на въдицата му.
— Възможно е, но аз не съм плъх.
Преди Кристиан да успее да отговори, силно думкане ни накара да подскочим. Елиф удряше с юмруци по стъклото, притиснала лице до него. Носът й бе сплескан и чертите й изкривени. Приличаше на чудовище.
— Няма да взимам повече тези лайна! Мразя шибаните хапчета, човече…
Кристиан отвори малко прозорче и заговори през него.
— Моментът не е подходящ да обсъждаме това, Елиф.
— Казвам ти, няма да ги взимам повече, повръща ми се от тях, мамка му…
— Няма да водя този разговор сега, уреди си час да говориш с мен. Отстъпи назад, моля.
Елиф се намръщи и се замисли за миг, а после се обърна и тежко се отдалечи. Там, където носът й опираше стъклото, остана кръгче пара.
— Тежък характер.
Кристиан изсумтя:
— Трудна е.
Индира кимна:
— Горката Елиф.
— Защо е тук? — попитах аз.
— За двойно убийство — отговори ми Кристиан. — Убила майка си и сестра си. Задушила ги, докато спят.
Надзърнах през стъклото. Елиф се присъедини към другите пациентки, наведе се над тях, после едната бутна пари в ръката й и тя ги пъхна в джоба.
Забелязах Алисия на отсрещната страна в стаята. Седеше сама до прозореца и гледаше навън. Втренчих се в нея. Кристиан проследи погледа ми.
— Между другото — каза той, — говорих с професор Диомед за Алисия. Искам да видя как ще й се отрази по-ниска доза рисперидон. Намалих я на пет милиграма.
— Разбирам.
— Помислих си, че ще искаш да знаеш, тъй като чух, че си имал сеанс с нея.