Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
— Може би някакво НЛО. Или не. Не знам. Вече го няма.
— Добре ли сте? — повтори той.
— Да, разбира се, всичко е наред; само онова нещо в небето, дето вече го няма — казах смутен.
Изуменият и вторачен поглед ме извади от парализата ми. Пожелах му приятен ден, отминах го, препънах се и почти паднах на тротоара.
След като запазих равновесие, не се обърнах назад. Знаех, че ме гледа с усмивката за милиони.
Усетих, че ме е обзел безпричинен страх. Да ме застреля снайперист беше толкова възможно, колкото и да ме отвлекат извънземни. Сериозно решен да се взема в ръце, се запътих направо към банката.
Да става каквото ще. Ако безмилостна банда хулигани ме осакатят с куршум в гърба, това може да се окаже за предпочитане пред грозно обезобразяване при пожар в библиотеката или живот, прекаран на изкуствено дишане след вдишване на токсични изпарения при критичен инцидент в химическото чистене.
Банката щеше да затваря след минути; имаше само няколко клиенти и всеки от тях ми изглеждаше подозрително. Стараех се да не заставам с гръб към тях.
Съмнителна ми беше даже и осемдесетгодишната дама, която си мърдаше главата нагоре-надолу. Някои професионални обирджии са майстори в маскирането; това клатене може да е просто част от добрата игра. Но пък брадавицата на брадичката изглеждаше съвсем истинска.
В деветнайсети век се е очаквало от една банка да е впечатляваща. Гранитен под и стени, колони и много бронз.
Когато един банков чиновник, прекосявайки помещението, изпусна счетоводната книга, която носеше, стените така пречупиха звука, че прозвуча като изстрел. Изтръпнах, но не се изпуснах в гащите.
Депозирах един чек, взех малко пари в брой и напуснах банката без инциденти. Въртящата се врата ме накара да се почувствам притиснат, но все пак ме върна в топлия следобед, без да ме нарани. Трябваше да взема едни дрехи от химическото и за да не ги разнасям със себе си, оставих тази задача за накрая и се запътих към библиотеката.
Библиотеката „Корнелий Ръдърфорд Сноу“ е много по-голяма, отколкото може да се очаква за малък град като нашия, с приятна варовикова структура. От двете страни на входа стоят два каменни лъва върху постаменти във формата на книги.
Лъвовете не са разярени. Интересно, но и двата спят, сякаш са чели автобиографията на някой политик и това ги е упоило.
Корнелий, с чийто пари е била построена библиотеката, не се интересувал много от книги, но смятал, че трябва да се интересува. Построяването на хубава библиотека било по неговата логика такъв полет за духа и така поучително за ума, както и самото прочитане на стотици томове. И затова когато строежът приключил, той се смятал за много начетен човек.
Градът ни не е кръстен така заради снега. Името му е дадено в чест на железопътния и минен магнат, чийто данък общ доход са го създали: Корнелий Ръдърфорд Сноу.
Щом влезеш в библиотеката, виждаш портрета му. Железен поглед, мустаци, бакенбарди и гордост — това е той.
Когато влязох, нямаше хора на масите за четене. Единственият посетител, когото виждах, беше на рецепцията и небрежно подпрян на бюрото, водеше задушевен разговор с Лайнъл Дейвис, главния библиотекар.
Приближих се и разпознах посетителя. Зелените му очи блеснаха, като ме видя, а широката му усмивка беше приветлива, а не подигравателна, но все пак това, което каза на Лайнъл, беше:
— Мисля, че господинът ще иска нещо за летящи чинии.
Познавах Лайнъл Дейвис, откакто се помня. Животът му беше посветен на книгите, както моят — на фурната.
Той беше сърдечен, мил, запален по всичко от египетска история до брутални детективски романи.
Той имаше вече захабеното и все пак непроменено детско излъчване на учтив ковач или почтен свещеник от Дикенсов роман. Познавах лицето му — никога не е изглеждало така, както изглеждаше сега.
Усмивката му беше широка, но очите — присвити. Левият ъгъл на устата му потрепери и разкри, че очите му са по-откровени от усмивката.
Дори и да бях прочел предупреждението на лицето му, нищо не можех да направя, за да спася него или себе си. Красивият мъж с порцелановите зъби беше решил какво следва в момента, в който влязох. Първо, застреля Лайнъл Дейвис в главата.
7
Звукът, който произведе пистолетът, беше приглушен; очаквах да е поне два пъти по-силен.
Налудничаво се сетих как във филмите, понеже не използваха истински куршуми, а халосни, се налагаше да увеличават звука допълнително.
Почти се огледах за камерите, за режисьора. Убиецът приличаше на филмова звезда, изстрелът не звучеше убедително, а и кой би убил симпатяга като Лайнъл Дейвис, което ще рече, че всичко това беше режисирано, а филмът ще излезе следващото лято по кината в цялата страна.