Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Ахааа! — викна той с див смях. — Вие ли сте тези, които искат да убият ТремалНаик? Личи, че още не познавате ловеца от Черната джунгла. Презирам ви, убийци!
Вдигна двата си пистолета и стреля, после хвърли далеч празните оръжия, хвана карабината, гръмна, след това я хвана за цевта и я размаха.
— Нека излезе напред онзи, който има смелостта да нападне ТремалНаик — каза той. — Ще се бия за жената, която вие, нещастници, осъдихте!
Отскочи назад и зае отбранително положение, като нададе своя боен вик.
— Елате, елате! — викна той. — Ще се бия за Девата на пагодата.
Един индиец, явно най-смелият, се нахвърли отгоре му, като завъртя ласото във въздуха. Дали защото се беше много засилил, или защото се подхлъзна, той падна в краката на ТремалНаик, който светкавично стовари приклада си върху черепа му. Смъртта бе мигновена.
— Хайде, елате! — повтори ТремалНаик. — Бия се за моята Ада!
Индийците се нахвърлиха отгоре му като един човек. Падна още един индиец, но карабината не издържа и при втория удар се счупи в ръцете на ловеца.
— Смърт! Смърт! — крещяха индийците, обезумели от ярост. Една примка се засука около ТремалНаик и стегна врата му, но той я отскубна от ръцете на удушвача, после стисна ножа и бързо се покатери по статуята, чак до главата й.
— Назад, назад! — викна той с наляти от кръв очи.
Сви се като тигър и като скочи над главите на индийците, опита се да се насочи към вратата, но не му достигна време. Две въжета се стегнаха около ръцете му, а оловните им топки го повалиха на земята. Той нададе ужасен вик. За миг индийците бяха над него като глутница кучета около глиган и въпреки силната му съпротива бе здраво завързан и обезвреден.
— Помощ, помощ! — изхърка той.
— Смърт! Смърт! — викаха индийците.
С неимоверно усилие успя да скъса две от въжетата, но това бе всичкото, което успя да направи. Нови примки го омотаха тъй силно, че месата му почерняха.
Суйодхана, който бе присъствувал на отчаяната борба на един срещу двадесет и трима, приближи и го загледа със сатанинска радост. ТремалНаик, който не можеше да стори друго, го заплю.
— Безумецо! — възкликна Синът на свещените води на Ганг. Стисна с твърда ръка камата си и се надвеси над пленника, който го гледаше презрително.
— Синове мои, какво наказание заслужава този човек? — попита вождът.
— Смърт! — отвърнаха индийците.
— Така да бъде! — отсъди Суйодхана. ТремалНаик нададе последен вик.
— Ада! Бедна Ада!
Камата на отмъстителя, която пронизваше гърдите му, пресече гласа му. Той разтвори широко очи, затвори ги и силен гърч разтърси тялото му, след което се вцепени. По дрехите му се стичаше топла кръв, която заля каменния под.
— Кали! — каза Суйодхана, обръщайки се към статуята от бронз — впиши в черната си книга името на тази нова жертва.
При един негов знак двама индийци повдигнаха нещастния ТремалНаик.
— Хвърлете го в джунглата, за храна на тигрите — приключи ужасният човек. — Така загиват безумците!
VII. Камамури
След раздялата си с господаря, Камамури бе поел пътя, който води към реката, стараейки се да върви по следите на индиеца пред него. Но нека кажем, че смелият махарат се отдалечаваше неохотно и с угризения в душата от своя господар. Той с основание се страхуваше, че ТремалНаик ще извърши някоя лудост, за да види отново тайнствената жена, така че често се спираше и му се искаше да се върне назад. Как да се върне в колибата, като знаеше, че господарят му се намира в проклетата джунгла, където неприятелите гъмжаха като тръстиките? Струваше му се, че извършва престъпление. Още не беше минал и половин миля, когато реши да се върне по стъпките си с риск да изпита страшния гняв на господаря си. „В края на краищата — каза си добрият махарат, — един другар може да му дотрябва. Кураж, Камамури, дръж очите си добре отворени!“ Завъртя се на петите си и отново се насочи на запад, без да го е грижа за индиеца, когото преследваше. Не беше извървял и двадесетина крачки, когато чу един отчаян глас да вика:
— Помощ! Помощ! Камамури отскочи назад.
„Кой ли може да вика за помощ?“ — попита се той. Остана заслушан, с ръка зад ухото. Нощният ветрец, който духаше от запад, донесе остър звук на свирка.
— Там нещо става — промълви махаратът неспокоен. — Оня, който извика, трябва да е на половин миля оттук, в посоката, взета от моя господар. Дали не убиват някой?
Страхът да попадне в ръцете на индийците бе голям, но любопитството надделя. Постави карабината си под мишница и се упъти на запад, разтваряйки предпазливо бамбуковите гръстики. Точно в този момент отекна гръм.