Звездният звяр
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездният звяр». Краткое содержание книги:
— Оттеглям въпроса си, господин съдия. Нямах намерение да върша нещо неуместно. — И се засмя. — При други обстоятелства бихте ме изправили да отговарям за обида на съда, а?
О’Фаръл се усмихна насила.
— Не е изключено.
— Хубав ли е затворът ви? Натрупали са ми се седем месеца отпуска, а нямам възможност да я използувам.
— Не бива да се преуморявате, млади човече. Аз например винаги намирам време да ходя на риболов, колкото и дела да имам. „Аллах не отнема от предопределеното на човека време часовете, използувани за риболов.“
— Хубава мъдрост. Но аз още имам един проблем. Нали знаете, че бих могъл да настоя за отлагане, докато се посъветвам с Департамента?
— Разбира се. И най-добре е да го сторите. Решението ви не бива да се повлиява от моето мнение.
— Вярно. Но аз съм съгласен с вас. Когато едно дело се отлага в последната минута, настъпва бъркотия.
Господин Гринбърг си помисли, че ако се отнесеше до Департамента по повод на този странен случай, значи щеше да се съветва с господин Кайку… И вече му се счуваше как заместник-секретарят с отвращение подхвърля забележки за „инициативата“ и „отговорността“, как казва: „За бога, няма ли някой друг в тая лудница, способен да вземе едно просто решение?“ И тогава Гринбърг най-после си науми какво да прави.
— Струва ми се, че за Департамента ще бъде най-добре да продължа намесата си. Ще участвувам поне в първото заседание.
О’Фаръл широко се усмихна.
— Разчитах на това. С нетърпение очаквам да чуя как пледирате. Виждам, че вие, господата от Космическите въпроси, понякога имате необичаен поглед към законите.
— Наистина ли? Дано не е така. Имам намерение да не посрамя Харвардския юридически факултет.
— Там ли сте учили? Аз също. Още ли е пълно с луди глави?
— Да, поне по мое време беше така.
— Виж ти, малък е светът. Неприятно ми е, че прехвърлям такова дело на състудент. Боя се, че ще си имате работа с костелив орех.
— Не е ли така с всички дела? Е, да започваме с фойерверка. А защо не съдим заедно? И бездруго сигурно вие ще трябва да довършите делото.
И те тръгнаха към съда. Полицейският началник Драйзър, който кипеше от гняв на няколко крачки от тях, видя, че О’Фаръл го е забравил. Понечи да го настигне, но после забеляза, че момчето на Стюартови и Бети Сорънсън все още стоят край клетката. Бяха събрали глави и не обърнаха внимание, че двамата съдии тръгнаха. Драйзър с бързи крачки отиде при тях.
— Ей, влизай вътре, Джон Стюарт! Трябваше да бъдеш в съдебната зала още преди двайсет минути!
Джон Томас, изглежда, се стресна.
— Но аз мислех, че… — започна той, след което видя, че съдията и господин Гринбърг са изчезнали. — Почакайте само минутка, господин Драйзър… Трябва да кажа нещо на Глупи.
— Няма какво да казваш на звяра сега. Идвай!
— Но, шефе…
Господин Драйзър сграбчи момчето за ръката, тръгна напред и понеже беше по-тежък от Джон Томас поне с петдесет килограма, го повлече след себе си. Бети се намеси:
— Отец Драйзър! Бива ли да се държите толкова лошо?
— Много взе да ми досаждаш, млада госпожичке — отвърна й Драйзър и продължи да тегли Джон Томас подире си. Бети замълча и тръгна след тях. Помисли си да спъне полицая, но се отказа.
Джон Томас се подчини на неизбежното. В последния миг възнамеряваше да внуши на Глупи, че се налага да стои кротко в клетката, да не излиза и да не яде стоманените пръти. Но господин Драйзър му попречи. Джон си помисли колко много от възрастните хора на света прекарват голяма част от времето си да пречет на младите.
Глупи не пропусна да забележи, че и едната, и другата двойка си отидоха. Стана и туловището му изпълни ограденото пространство. Загледа се подир Джон Томас, като се чудеше какво да прави. Отърка се леко в пръчките и те изскърцаха. Бети се обърна и каза:
— Глупи! Чакай вътре. Ще се върнем.
Глупи остана прав. Гледаше подире им и си мислеше. Заповед, изказана от Бети, всъщност не беше истинска заповед. Или пък беше? Имаше разни случаи в миналото, за които си струваше да поразсъждава. Накрая отново си легна.
ГЛАВА IV
ИЗПРАВЕН ПРЕД СЪДА
Когато О’Фаръл и Гринбърг влязоха в съдебната зала, приставът призова присъствуващите към ред. Разговорите заглъхнаха и хората взеха да си търсят места. Един млад човек с шапка на главата, окичен с апаратура, препречи пътя на двамата колеги.
— Не мърдайте! — спря ги той и ги снима. — И още веднъж… Хайде, господин съдия, усмихнете се, все едно че пълномощникът току-що ви е разправил нещо смешно!
— Стига и една снимка. И си свалете шапката — направи му забележка О’Фаръл, като бързо се промъкна край него. Човекът сви рамене, но не си свали шапката.